Клайв Къслър - Нощно издирване

— Онзи, дето падна от моста Довил ли? Нали знаете, тогава загинаха сто души.

— Да — отвърна с равен тон Пит, — знам.

Старецът се обърна и погледна през прозореца.

— „Манхатън лимитид“ е по-различен от другите — рече той. — Човек винаги може да познае кога се задава по коловоза. Има си свой специфичен шум.

Пит не беше сигурен, че е чул добре. Възрастният човек говореше в сегашно време.

— Сигурно имате предвид друг влак.

— Не, господине. Виждал съм как старият „Манхатън лимитид“ се приближава с грохот и отминава потраквайки, с надута свирка и блеснали фарове, точно както в нощта, когато падна в реката.

Ветеранът описваше как е видял влака фантом толкова равнодушно, сякаш говореше за времето.

Вече се здрачаваше, когато Пит спря колата край малка отбивка на пътя. От север духаше студен вятър и той затвори догоре ципа на коженото си шофьорско яке и вдигна яката. Нахлузи плетена скиорска шапка на главата, слезе от колата и заключи вратите.

Докато крачеше тежко към реката през замръзналото поле и ботушите му затъваха в десетсантиметровия сняг, западното небе промени цвета си от оранжев в синьо-пурпурен. Сети се, че забрави ръкавиците си в колата, но предпочете, вместо да се връща и да губи ценни минути от намаляващата дневна светлина, да напъха по-дълбоко ръце в джобовете на якето си. Наклонът беше стръмен и се налагаше да използва и ръце, за да се изкатери по хлъзгавата повърхност.

Най-сетне, с вкочанени от студ пръсти, той се озова на отдавна изоставения релсов път. На места той беше напълно разяден от ръжда и покрит със сплетени мъртви и замръзнали бурени, подаващи се от снега.

Оживеният някога коловоз се беше превърнал в далечен спомен.

На слабата светлина погледът на Пит попадна на издайнически реликви от миналото: няколко разядени траверси, наполовина заровени в земята, един ръждясал крампон, разхвърляни камъчета от баластровата настилка. Телеграфните стълбове бяха на мястото си и се губеха в безкрайността като редица от изостанали от частта си, преуморени от битки войници. Нито една от потъмнелите им от времето напречни греди не липсваше.

Пит се ориентира и закрачи по леко извития път, водещ по наклона към пустия прелез на моста. Въздухът беше леденостуден и щипеше ноздрите му. Дъхът му образуваше безформени облачета, които бързо се разнасяха във въздуха. Пред него изскочи заек и побягна надолу по насипа.

Здрачът премина в мрак и сянката на Пит изчезна. Той се спря и погледна към заледената река на четирийсет и шест метра под него. Каменните брегови устои на моста Довил-Хъдсън като че ли не водеха наникъде.

Две самотни междинни подпори стърчаха като мърляви часовои от водата, която се въртеше около основите им. Нямаше и помен от сто петдесет и два метровата дъгова форма, която някога бяха поддържали. Мостът изобщо не беше поправян; главният коловоз беше построен по на юг, където се пресичаше с по-нов и по-здрав висящ отвод.

Пит приклекна и стоя дълго време така, опитвайки се да добие зрителна представа за съдбовната нощ, и едва ли не видя как червените светлини на последния вагон постепенно се смаляваха, докато влакът фучеше по огромния централен свод, дори чу писъка на огъващ се метал, после шумния плисък от падането му в безразличната река.

Унесът му бе прекъснат от друг звук — пронизително стенание в далечината.

Той скочи на крака и се ослуша. Не долови нищо друго, освен шепота на вятъра. След малко стенанието отново се чу. То идваше някъде от север и срещайки по пътя си зловещите стръмни скали на Хъдсън, ехото му се повтаряше и преповтаряше.

Това беше свирка на влак.

Изведнъж Пит видя как една жълтеникава светлина се приближава неотклонно към него. След малко слухът му долови и други звуци — стържещ тропот и съскане на пара. Невидими птици, подплашени от внезапния шум, изпърхаха с крила към черното небе.

Пит не смееше да повярва в истинността на това, което несъмнено бе видял; беше невъзможно влак да препуска по несъществуващите релси върху запусната баластра. Той стоеше неподвижен, без да чувства студа, и търсеше обяснение, но умът му отказваше да откликне на възприятията му, а в това време писъкът на локомотивната свирка ставаше все по-силен, светлината — все по-ярка.

В продължение на може би десет, а може би и на двайсет секунди Пит застина на място като дърветата покрай коловоза. Адреналинът нахлу в кръвоносните му съдове и задръжките на страха се отприщиха и пометоха всичките му логични разсъждения. Клещите на паниката се затегнаха около стомаха му и той започна да губи чувството си за реалност.