Клайв Къслър - Нощно издирване

— Не вярвам.

— Защо смяташ така?

— Засега се докоснахме до любопитния паралел между Есекс и Шийлдс. — Той замълча и погледна Пит. — И двамата са били убити в един и същ ден — двайсет и осми май, хиляда деветстотин и четиринайсета година — и на двамата телата не са били открити.

— Страхотно — въздъхна Пит. — Нещастието никога не идва само… Но и аз не съм очаквал всичко да ми бъде поднесено на тепсия.

— И не очаквай подобно нещо за разследвания в миналото.

— Съвпадението между смъртта на Есекс и Шийлдс изглежда странно. Възможно ли е да е имало заговор?

Епстейн поклати глава.

— Съмнявам се. Често се случват странни неща. Освен това, защо е нужно да се потопява цял кораб и да се убиват хиляди невинни хора, когато е могло просто Шийлдс да бъде хвърлен през борда някъде насред Атлантическия океан?

— Прав си, разбира се.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво са ти тези сведения?

— И аз самият не зная докъде ще ме изведат.

— Ако е нещо важно, надявам се да ме посветиш.

— Много е рано да се разгласява. Може да се окаже напразно.

— Познавам те отдавна, Дърк. Ти не се въвличаш в нещо, което ще се окаже напразно.

— Ами да речем, че си падам по исторически загадки.

— В такъв случай имам още една такава за теб.

— Добре, разкажи ми я.

— Реката под срутения мост е била почиствана с драга в продължение на месец. Не е било намерено нито едно тяло на пътник или на влаковия персонал.

Пит спря да върви и погледна спокойно Епстейн.

— Не го вярвам. Това не значи, че някои от труповете не са били отнесени от течението и изхвърлени на брега.

— Казах ти само половината — додаде Епстейн с потаен поглед. — Влакът също не е бил открит.

— Господи!

— От професионално любопитство проучих случая с „Манхатън лимитид“, както се е наричал влакът. Веднага след трагедията мястото е било претърсвано от водолази седмици наред, които не открили нищо. Локомотивът и всички вагони били отписани като потънали в плаващите пясъци. Директорите на „Северни железопътни линии Ню Йорк & Квебек“ изхарчили цяло състояние, за да открият някаква следа от смазания им влак. Не постигнали никакъв резултат и вдигнали ръце. Не след дълго линията била купена от „Ню Йорк сентръл“.

— И това ли е краят?

— Не съвсем — отвърна Епстейн. — Твърди се, че „Манхатън лимитид“ продължава призрачния си маршрут.

— Не се занасяй.

— Честна дума! Местните жители в поречието на Хъдсън се кълнат, че са виждали как един влак фантом завива от брега, изкачва наклона на стария мост и изчезва от поглед. Естествено, явлението можело да се наблюдава само след здрач.

— Много естествено — отвърна иронично Пит. — Пропусна да споменеш за пълнолунието и воя на речните духове, вещаещи смърт.

Епстейн сви рамене, после се засмя.

— Помислих си, че ще ти се хареса да вмъкна и малко ужас.

— И имаш копия на онези документи?

— Разбира се. Предположих, че ще ги поискаш. Има цели два килограма страници, описващи потъването на „Емприс“ и разследването на срутения мост над река Хъдсън. Успях да отмъкна също имената и адресите на няколко души, чието хоби е да разследват корабни и влакови катастрофи. Всичко е грижливо подредено и прибрано в плик и се намира в колата ми. — Епстейн посочи паркинга на стрелбището. — Ще ти го донеса.

— Признателен съм ти за времето и усилията, които си изразходвал — рече Пит.

Епстейн го погледна право в очите.

— Още един въпрос, Дърк, дължиш ми отговор на него.

— Вярно, дължа ти отговор — отвърна примиренчески Пит.

— НЮМА ли се интересува за случая, или действаш сам?

— Лично моя инициатива.

— Разбирам. — Епстейн сведе поглед към земята и безцелно подритна едно камъче. — А научи ли, че един потомък на Ричард Есекс съвсем наскоро е бил намерен мъртъв?

— Джон Есекс. Да, знам.

— Един от нашите репортери излезе с материал за случая. — Епстейн замълча и посочи с глава към колата на Пит. — Някакъв мъж с описания, сходни на твоите, който карал червена спортна кола и питал за къщата на Есекс, бил видян от съседка един час преди анонимен глас да предупреди полицията за смъртта му.

— Чисто съвпадение — сви рамене Пит.

— Майната ти на съвпадението! — наежи се Епстейн. — Какво, по дяволите, си надушил?

Пит извървя няколко крачки с мрачно лице, без да продума. После леко се усмихна и Епстейн беше готов да се закълне, че в усмивката му имаше някаква поличба.

— Повярвай ми, приятелю, като ти казвам да не настояваш да знаеш.