Клайв Къслър - Нощно издирване

— Обичах този старец — рече замислен Шоу. — Имаше моменти, в които ми идеше да го убия, както и моменти, в които едва се сдържах да не го прегърна като свой баща.

— Той също бе особено привързан към теб — отбеляза жената. — Винаги се безпокоеше, когато те пращаше да изпълниш някое поръчение. Докато към другите агенти се отнасяше като с шахматни фигури.

— Ти го познаваше най-добри от всички нас — рече той тихо. — Един мъж има малко тайни от секретарката си, работила за него двайсет години.

Жената кимна едва забележимо.

— Дори се дразнеше от мен понякога. Много пъти четях мислите му…

Гласът й затрепери, тя не можа да издържи да гледа повече гроба и извърна глава. Шоу я хвана за ръка и я изведе от двора на черквата.

— Имаш ли време да пийнем по нещо?

Тя отвори чантата си, извади книжна носна кърпичка и издуха носа си.

— Наистина бързам да се връщам в Лондон.

— Е, тогава сбогом, госпожо Хюстън.

— Брайън… — Изговори името му така, сякаш бе заседнало в гърлото й. — Никога няма да свикна да мисля за теб с името Брайън Шоу.

— Двамата души, които бяхме някога с теб, умряха много преди нашия шеф — отбеляза с тих глас Шоу.

Тя стисна ръката му и очите й се навлажниха отново.

— Жалко, че не можем да съживим миналото.

Преди да понечи да й отговори, тя извади от чантата си плик и го пъхна в джоба на палтото му. Той не продума, нито показа с нещо, че е забелязал постъпката й.

— Сбогом, господин Шоу — едва чуто промълви жената. — И се грижи за себе си.

Студена вечерна лапавица шибаше Лондон, когато дизеловият двигател на черно такси „Остин“ заби на празен ход пред голяма каменна постройка в Хайд парк. Шоу плати на шофьора и стъпи на тротоара. Спря се за малко, без да обръща внимание на ледените топчета, които вятърът запращаше в лицето му, и огледа грозното здание, където бе работил някога.

По прозорците се виждаха мръсни ивици, стените бяха покрити със сажди и мръсотия от половинвековното безхаберие. На Шоу му се стори странно, че сградата никога не е била почиствана с пясъчна струя, както повечето сгради в града.

Той изкачи стълбите и влезе във фоайето. Униформеният портиер бездушно поиска да види картата му за самоличност и провери името му в списък с назначени срещи.

— Моля, качете се с асансьора на десетия етаж. Там ще ви посрещнат.

Асансьорът се разтресе и раздрънка, както го помнеше, само че операторът вече го нямаше — беше заменен от табло с бутони. Шоу спря асансьора на деветия етаж и тръгна по коридора. Откри стария си кабинет и отвори вратата, очаквайки да види в преддверието секретарка, вглъбена над пишеща машина, а във вътрешната стая — мъж, седнал зад писалище.

Изуми се, когато откри, че и двете стаи бяха празни, само тук-там имаше разхвърлян прашен боклук.

Той тъжно поклати глава.

Кой беше казал, че човек никога не може да се върне у дома?

Е, поне стълбите бяха на мястото си, въпреки че вече никой не ги охраняваше. Той продължи по тях до десетия етаж и се озова зад едно русо момиче, облечено с права плетена рокля, което стоеше пред асансьора.

— Навярно чакате мен — каза той.

Момичето се сепна и извъртя на пети.

— Господин Шоу?

— Да, извинете за закъснението, но тъй като тук се чувствам като в някогашен свой дом, реших да направя малка носталгична обиколка.

Момичето го гледаше със зле прикрито любопитство.

— Бригадният генерал ви чака. Моля, последвайте ме.

Тя почука на познатата му врата и я отвори.

— Господин Шоу, сър.

Освен че писалището и мъжът, който се изправи пред него, бяха други, шкафовете за книги и останалата мебелировка бяха същите. Най-сетне се почувства на своя територия.

— Господин Шоу, моля, заповядайте.

Бригадният генерал Морис В. Симс протегна ръка — твърда и суха. В яркосините му очи се долавяше дружелюбност, но Шоу не се подлъгваше лесно. Почувства как погледът им го оглеждаше като с компютризиран скенер.

— Моля, седнете.

Шоу се настани на стол с високи облегалки за ръцете и твърда като мрамор седалка. Доста прозаична тактика от страна на генерала, заключи той в себе си, имаща за цел да кара посетителите му да се чувстват неудобно. Покойният шеф на Шоу би изругал пред такава аматьорска дребнавост.

Забеляза също, че писалището е разхвърляно. Папките лежаха небрежно една върху друга, като някои от тях бяха поставени и наопаки. Освен това се виждаха следи от прах. Той не се беше слегнал равномерно по плота, а само на места, където не би трябвало да има — по горните ръбове на откритите чекмеджета за входящи и изходящи писма, под телефонната слушалка, между външните краища на листата на документите, които се подаваха от кориците на папките.