Клайв Къслър - Нощно издирване

Минаха четири часа, без двамата да открият нещо, обаждаше се единствено протестиращият стомах на госпожица Госет. Бизли сложи папките обратно на мястото им и се замисли.

— Извинете, господин Бизли, ами обяда?

Той погледна часовника си.

— О, ужасно съжалявам. Изобщо не обърнах внимание на часа. Ще ми позволите ли да го сменя с вечеря?

— С най-голямо удоволствие — въздъхна госпожица Госет.

Вече бяха вписали часа на тръгването си, когато Бизли изведнъж се обърна към портиера.

— Бих искал да хвърля поглед и в хранилището за строго секретните документи — каза му той. — Служебната ми карта ми дава това право.

— Добре, но без младата дама — усмихна се любезно униформеният портиер. — Нейният пропуск важи само за библиотеката.

Бизли потупа госпожица Госет по рамото и рече:

— Моля ви, имайте още малко търпение. Ще ми отнеме само няколко минути.

Той последва портиера надолу по три реда стълби към сутерена, където спряха пред голяма желязна врата в бетонна стена и видя как двата тежки месингови ключа превъртяха смазаните резета на двата огромни стари катинара без никакъв шум. Портиерът побутна вратата и отстъпи настрани.

— Ще трябва да ви заключа отвън, господине — предаде му той една от вътрешните разпоредби. — На стената вътре има телефон. Наберете три-две, когато сте готов да излезете.

— Запознат съм с процедурата, благодаря.

Папката с материали, представляващи държавна тайна, за времето от пролетта на 1914 година, съдържаше само четирийсет страници и никакви опустошителни разкрития. Бизли вече я пъхаше обратно на мястото й, когато забеляза нещо необичайно.

Няколко от папките стърчаха с почти по половин сантиметър от целия прилежно подреден ред. Той ги извади.

Друга папка беше натъпкана зад другите и затова ги повдигаше. Отвори я. На заглавната страница на документа, който вероятно беше служебен бюлетин, пишеше: „Северноамерикански договор“.

Той седна край металната маса и започна да чете.

Десет минути по-късно Бизли имаше вид на човек, който е бил потупан по рамото в гробище посред нощ. Треперещите му ръце едва успяха да наберат правилния телефонен номер.

Хайди извади бордната си карта и погледна телевизионния монитор, за да види точния час на полета си.

— Ще трябва да убия още четирийсет минути — каза тя.

— Достатъчни са за по едно питие за изпроводяк — отвърна Пит.

Той я поведе през оживеното фоайе на летище „Дълес“ към барчето. Бизнесмени с разхлабени яки и смачкани костюми бяха окупирали всеки ъгъл на салона. Пит откри една малка маса и поръча на минаващата покрай тях сервитьорка.

— Да можех да остана — въздъхна тъжно Хайди.

— Какво ти пречи?

— Във военната флота се мръщят на офицери, които напускат кораба.

— Докога ти е отпускът?

— Утре до обяд трябва да се явя в свързочния център на военноморските сили в Сан Диего, за да ми назначат дежурство.

Той я погледна в очите.

— Нашият романс като че ли е жертва на географията.

— Но не му дадохме голям шанс, нали?

— Може би изобщо не е трябвало да има такъв — рече Пит.

Хайди се вторачи в него и възкликна:

— Точно това казва той!

— Кой?

— Президентът Уилсън в едно писмо.

Пит се засмя.

— Ако мислиш, че нещо разбрах…

— Извинявай. — Тя махна с ръка, сякаш да пропъди мисълта си. — Няма значение.

— Имам чувството, че главата ти е бръмнала от твоите проучвания.

— Получиха се усложнения — отвърна тя. — Отклоних се от темата. Това често се случва при проучвания. Ровиш се в някаква тема и изведнъж откриваш нещо дребно, което така те завладява, че те праща в съвсем друга посока.

Питиетата им дойдоха и Пит плати веднага на сервитьорката.

— Сигурна ли си, че не можеш да поискаш удължаване на отпуска си.

Тя поклати глава.

— Де да можех! Но съм използвала всичките си полагаеми дни. Едва след шест месеца ще имам право на нови. — После очите й изведнъж се оживиха. — Защо не дойдеш с мен? Ще можем да прекараме заедно няколко дни, преди да отплавам.

Пит взе ръката й.

— Извинявай, душице, но графикът ми не го позволява. Аз също заминавам във връзка с един проект във водите край Лабрадор.

— За колко време?

— За месец, месец и половина.

— Нали ще се видим отново? — Гласът й прозвуча нежно.

— Твърдо вярвам, че хубавите спомени трябва да се съживяват.

След двайсет минути, когато си изпиха и вторите поръчани питиета, Пит съпроводи Хайди до изхода за отвеждане към самолета. Залата за чакащи пътници се бе изпразнила и служителката на гишето за проверка на билетите обявяваше последно повикване.