Клайв Къслър - Нощно издирване

Есекс отпи замислен от чая си.

— Ричард Есекс е бил изключително педантичен човек и Брайън се е облягал на него като на патерици, за да прави политика и да подготвя дипломатическата кореспонденция. Книжата на дядо ми говорят, че е обръщал внимание и на най-незначителната подробност. Малко неща са минали през ръцете му в Държавния департамент, които да не са оставили неговия отпечатък.

— Според мен той е бил доста забулена личност. — Думите се изплъзнаха от устата на Хайди, преди да се бе осъзнала, че ги изговаря.

Очите на Есекс потъмняха.

— По какъв повод казвате това?

— Служебната му характеристика като заместник държавен секретар е доста подробно документирана, докато за човека Ричард Есекс няма никакви данни. Естествено, намерих обичайната сбита негова биография в „Кой кой е“, посочваща в стегнат хронологичен ред къде се е родил, кои са родителите му, къде е бил. Но никъде не срещнах описание на личността му, на характера му, на вкусовете му. Дори документите си е писал в трето лице. Все едно че е бил модел за рисуване, на когото художникът е пропуснал да придаде плът.

— Да не би да намеквате, че не е съществувал? — попита я иронично Есекс.

— О, не — смути се Хайди. — Та нали вие сте живото доказателство.

Есекс се загледа в чашата си, сякаш виждаше някаква неясна картина на дъното й.

— Вярно — заговори той след малко. — Освен резултатите от всекидневната му дейност в Държавния департамент и няколкото снимки в семейния албум, от спомените за дядо ми малко е останало.

— Помните ли го от детството си?

Есекс бавно поклати глава.

— Не, той е починал млад, на четирийсет и две години, в същата година, когато аз съм се родил.

— Хиляда деветстотин и четиринайсета.

— На двайсет и осми май, за да бъда съвсем точен.

Хайди му хвърли изумен поглед.

— Осем дни след подписването на договора в Белия дом.

— Мислете каквото искате, капитан Милиган — рече спокойно Есекс, — но ви казвам, такъв договор не е имало.

— Но нима не взимате под внимание доказателствата?

— Брайън и дядо ми са посещавали безброй пъти Белия дом. Написаното на гърба на снимката без съмнение е някаква грешка. Колкото до писмото, вие просто сте изтълкували погрешно смисъла.

— Фактите казват самата истина — не отстъпваше от своето Хайди. — Въпросният сър Едуард, на когото Уилсън пише, е сър Едуард Грей, министърът на външните работи на Англия. А заемът от сто и петдесет милиона долара, отпуснат на Англия една седмица преди датата на писмото, е документиран факт.

— Съгласен съм, че това е била огромна сума за времето — призна Есекс, — но преди Първата световна война Англия се мъчеше да осъществи програма за социална реформа, като купуваше въоръжение за приближаващия конфликт. Казано по-просто, на нея й трябваше известна сума пари, за да се оправи, докато бъдат приети законите за по-високи данъчни облагания. Заемът едва ли би могъл да се нарече неестествен. Според днешните международни стандарти той би се считал дори за съвсем обикновено споразумение.

Хайди се изправи.

— Извинявайте, че ви обезпокоих, господин Есекс. Няма да ви отнемам повече време от следобеда.

Блещукането в очите на Есекс се възвърна.

— Можете да ме безпокоите, когато пожелаете.

На вратата Хайди се обърна.

— И още нещо. Библиотеката разполага с пълните бележки за всеки месец, вписани в настолния календар, с изключение на тези от последния месец — май. Те като че ли липсват.

Есекс сви рамене.

— Не е кой знае колко загадъчно. Просто дядо ми е починал, преди да ги впише. Или са се изгубили при разместването, когато са почиствали кабинета му.

Есекс остана до прозореца, докато колата на Хайди се скри между дърветата. Раменете му бяха отпуснати. Чувстваше се много уморен и много стар. Отиде до красиво резбования старинен бюфет и завъртя главата на едно от поставените в четирите краища херувимчета с празни погледи. В долния край, почти на сантиметър от килима, се плъзна напред малко плоско чекмедже и гравираният му капак изскърца от годините.

Той седна в мекото си кресло, нагласи очилата си и започна да чете. Това му беше станало ритуал, който изпълняваше на различни периоди от години насам. Очите му вече не следяха думите на страниците — отдавна ги знаеше наизуст.

Слънцето залезе, сенките се удължиха и стопиха в мрака, а той продължаваше да седи в креслото. Бе притиснал книгата до гърдите си с душа, изтръпнала от ужас и съзнание, разкъсвано от нерешителност.