Клайв Къслър - Нощно издирване

— Звучи прекрасно — отвърна тя. — Надявам се, че не прекъсвам работата ви.

— Не е нещо, което да не може да почака до по-топло време. Даже ще съм ви задължен, че ще ме предпазите от пневмония.

Тя вдигна нос към миризмата, която надделяваше във въздуха.

— Мирише ми на рибен пазар.

— Обичате ли стриди, капитан Милиган?

— Разбира се. В тях се оформят перли, нали?

Той се разсмя.

— Типична забележка за жена. Един мъж би оценил техните гастрономически качества.

— Да нямате предвид качествата им за възбуждане на половото желание?

— Това е изкуствено създаден мит.

Тя направи кисела физиономия.

— Всъщност така и не можах да свикна да ям сурови стриди.

— За мое щастие доста хора ги обичат. Миналата година езерата наоколо произведоха над хиляда и петстотин тона стриди на акър. И то смятани без черупките.

Хайди се опитваше да изглежда удивена, когато Есекс продължи да й разказва за размножаването и култивирането на стридите, докато я водеше по чакълестата пътека към тухлената къща в колониален стил, разположена сред горичка от ябълкови дървета. Той я покани да се настани удобно на тапицирана с кожа кушетка в кабинета си и след малко се приближи с чайник в ръка. Хайди внимателно го оглеждаше, докато й пълнеше чашата.

Джон Есекс имаше блещукащи сини очи и изпъкнали високи скули, доколкото се виждаха от откритата част на лицето му, защото долната половина бе скрита от буйни бели мустаци и брада. Тялото му нямаше характерните за повечето пенсионери тлъстини. Дори както бе облечен — с вехт работен комбинезон, яке от дебел вълнен плат и гумени ботуши, пак се забелязваха изтънчените му обноски, които навремето са правили чест на американското посолство в Лондон.

— Е, капитан Милиган, това официално посещение ли е? — попита той, докато й подаваше чинийката с пълната чаша.

— Не, господине, дойдох по личен въпрос.

Есекс вдигна вежди.

— Млада госпожо, ако беше преди трийсет години, щях да изтълкувам това като начало на флирт. Сега обаче с тъга трябва да призная, че възбудихте само вроденото любопитство на един грохнал бродяга.

— Трудно бих нарекла един от най-уважаваните наши дипломати „грохнал бродяга“.

— Това време мина — усмихна се Есекс. — С какво мога да ви услужа?

— Докато правех проучвания във връзка с доктората ми, случайно се натъкнах на едно писмо, писано от президента Уилсън до Хърбърт Аскуит. — Тя замълча, докато вадеше преписа от чантата си, за да му го даде. — В него той говори за някакъв договор между Англия и Америка.

Есекс си сложи очила за четене и прочете писмото два пъти. После вдигна поглед.

— Откъде сте сигурна, че е истинско?

Без да му отговаря, Хайди му подаде две увеличени снимки и зачака реакцията му.

Уилям Дженингс Брайън, представителен и усмихнат, се е навел, за да се качи в една лимузина. Зад него стоят двама мъже, водейки явно весел разговор. Ричард Есекс, елегантен и изискан, е широко усмихнат, а Харви Шийлдс, отметнал глава назад, изглеждаше, че се тресе от смях, разкривайки два големи щръкнали напред горни зъба, или както биха се изразили зъболекарите — горна захапка, и много златни пломби. Шофьорът държеше отворена вратата на лимузината с вдървен и сериозен израз.

Лицето на Есекс остана невъзмутимо, докато разглеждаше увеличените снимки. След малко вдигна поглед от тях и рече:

— Какво се опитвате да откриете, капитан?

— Северноамериканският договор — отвърна тя. — В Държавния департамент и в историческите архиви няма и намек за него. Струва ми се невероятно, че е възможно да се загуби всякаква следа от такъв важен документ.

— И мислите, че аз мога да ви осветля по въпроса?

— Мъжът до Уилям Дженингс Брайън на снимката е Ричард Есекс, вашият дядо. Проследих фамилната ви връзка с надеждата, че той може би ви е оставил някакви документи или кореспонденция, които да имат връзка с договора.

Есекс й подаде табличка със сметана и захар. Хайди си взе само две бучки захар.

— Съжалявам, но просто си губите времето. След смъртта му всичките лични книжа бяха предадени на библиотеката на Конгреса, до последното листче хартия.

— От опит глава не боли — унило рече Хайди.

— Бяхте ли в библиотеката?

— Тази сутрин прекарах там четири часа. Доста продуктивен човек е бил дядо ви. Обемът на посмъртните му документи е направо изумителен.

— Проучихте ли и книжата на Брайън?

— И при тях ударих на камък — призна Хайди. — За времето, докато е бил държавен секретар, Брайън не е бил изявен автор на паметни бележки, независимо от религиозността и въодушевяващото си красноречие.