Клайв Къслър - Нощно издирване

Той се обърна и се втренчи в нея.

— Я повтори.

— Съпругът ми ще обяви кандидатурата си за президент на Квебек.

Раздразнен, Вийон поклати глава.

— Не мога да повярвам, че ще го стори. Това е най-тъпото нещо, което съм чувал. Защо ни в клин, ни в ръкав ща върши подобна глупост?

— Мисля, че е плод на гняв.

— Толкова силно ли ме мрази?

Даниел сведе поглед.

— Изглежда, подозира, че има нещо между нас. А може би и знае. Сигурно иска да си отмъсти.

— Не ми се вярва. Шарл никога не е проявявал детинщини.

— Бях толкова предпазлива. Вероятно ме е следил. Как иначе ще се усъмни?

Вийон тръсна глава назад и се разсмя.

— Защото аз бях така добър да му кажа.

— Не, не си го направил! — изуми се тя.

— Майната му на този префинен гад! Да си се пържи в праведното си самосъжаление, хич не ми пука! Няма начин това високомерно копеле да спечели изборите. Шарл Сарвьо има малко приятели в „Парти Кебекоа“. Там повечето са на моя страна.

До дока на ферибота оставаха само стотина метра, когато от петата кола зад мерцедес седана на Вийон слезе един мъж и се смеси сред пътниците, които започнаха да се разотиват от бордовите огради, откъдето се наслаждаваха на гледката, за да се върнат в колите си на палубата за паркиране.

Мъжът видя в огледалото за обратно виждане два профила, увлечени в разговор, и чу приглушени гласове през затворените прозорци.

Той нехайно се приближи до мерцедеса, отвори задната врата, сякаш колата беше негова, и се настани на задната седалка.

— Мадам Сарвьо, мосю Вийон, добър вечер!

По лицата на Даниел и Вийон се изписа смут, който премина в пълно изумление, а после в ужас, когато видяха 44-калибровия магнум, стиснат здраво в твърдата като камък ръка, която бавно се отмести от едната към другата глава и обратно.

Удивлението на Вийон беше обяснимо.

Той имаше чувството, че се оглежда в огледало.

Мъжът на задната седалка беше точно копие на него — сякаш му беше близнак или клониран от него. На светлината от прожекторите на палубата за слизане и качване, която нахлуваше през предното стъкло, се виждаше ясно всяка подробност от лицето.

Даниел изпусна нисък стон, който сигурно щеше да премине в истеричен вик, ако цевта на револвера не я бе шибнала по бузата.

От драскотината на иначе гладката й кожа бликна кръв и тя изохка от мигновената болка.

— Нямам никакви угризения, когато удрям жена, затова ако обичате, спестете си всякакви опити за неразумно съпротивление.

Гласът беше чиста имитация на този на Вийон.

— Кой сте вие? — попита Вийон. — И какво искате?

— Поласкан съм, че оригиналът не разпозна измамата. — Гласът прие нова модулация, такава, която Вийон мигом разпозна с ужас.

— Аз съм Фос Глай и смятам да убия и двама ви.

Започна леко да ръми и Вийон пусна чистачките на предното стъкло. Дулото на оръжието бе впито в тила му със сила, която нито за миг не отслабна, откакто напуснаха ферибота.

До него седеше Даниел и притискаше до лицето си окървавена носна кърпичка. През минута-две от гърлото й излизаше странен звук. Тя приличаше на жена, сънуваща кошмар, жена, вцепенена от ужас.

Всички техни въпроси и молби бяха посрещнати с ледено мълчание. Глай отваряше уста единствено за да дава нареждания. Сега те се движеха през селски район, в който само тук-там се мяркаше светлина от фермерска къща. Вийон не можеше да направи нищо, освен да се подчинява. Само се надяваше и очакваше да му се яви случай, за да реагира, да привлече по някакъв начин вниманието на минаващ моторист или, ако имаше късмет, на патрулиращ полицай.

— Намали! — заповяда му Глай. — Вляво от теб започва черен път. Тръгни по него.

С потиснат ужас Вийон отби от главното шосе. Черният път беше изравнен наскоро и изглеждаше солидно утъпкан от тежки пътни съоръжения.

— Мислех, че си умрял — обади се Вийон, очаквайки отговор от Глай.

Такъв не получи.

— Оня агент от английското разузнаване, Брайън Шоу, каза, че си се сблъскал с открадната яхта в японски товарен кораб.

— А каза ли ти, че тялото ми не бе намерено?

Най-сетне Глай се показа в настроение за разговор. Това беше началото.

— Да, последвала експлозия…

— Вързах кормилото, пуснах докрай притока на газ и скочих от яхтата на осем километра преди сблъсъка. Прецених, че при цялото движение по Сейнт Лорънс, щеше да е само въпрос на време, докато яхтата се забие в някой от плавателните съдове.

— Защо си се направил да приличаш на мен?