Кайл Милс - Човекът без сянка

Куин явно се бе побъркала напълно. Та мъжете се вторачваха в нея, откакто бе навършила четиринайсет години! Обземаше я параноя, но тя нямаше намерение да й се предаде.

Куин грабна пакет с понички и тръгна към касата, нарочно минавайки покрай мъжа. Полагайки видими усилия, той не й обърна внимание.

— Това ли е всичко? — попита касиерката.

— Мисля, че да.

Мъжът отново я гледаше, този път без да се прикрива. Куин го видя в огледалото над касата.

— Задръжте рестото — каза тя, даде десет долара, взе покупките си и излезе, преди мъжът зад нея да е помръднал.

Вървеше колкото е възможно по-бързо, без походката й да изглежда неестествена. Фаровете на почти всички коли вече бяха запалени и я заслепяваха, изпълвайки с непроницаеми сенки тесните улички, по които минаваше.

Когато стигна до стълбите на библиотеката, осъзна, че все още тича. Трудно си поемаше въздух, докато се изкачваше нагоре. Вмъкна се вътре и се обърна да огледа уличката през стъклената входна врата. Никой не я следеше.

— Стегни се, за бога! — каза си Куин твърде високо и привлече строгия поглед на жената на регистрацията.

Куин й се усмихна извинително и тръгна към стаята, където бе оставила Ерик.

— Добре ли си? — попита тя, след като тихо затвори вратата след себе си и му подаде едната чаша.

Куин седна и видя, че папката е разтворена пред него, но не забеляза тъга по лицето му, както очакваше. Устните му бяха стиснати, а очите — присвити. Безразличието, което доминираше в изражението му, когато се бяха запознали, беше изчезнало.

— Ерик?

Той затвори папката, скочи и започна да крачи напред-назад в малката стая.

— Копеле!

— Какво?

— Той дори не се е опитал да открие кой го е направил.

— За кого говориш?

— Рой Ренкуист. Най-гадното копеле, което познавам, и вероятно най-тъпото…

— Виж какво, Ерик, не го защитавам, но той е имал основателна причина да те подозира. Според статистиките…

— Не ми говори за статистики, Куин. Знам всичко за тях. Ако някой те нареже на парчета с електрически трион, вероятно това е човек, когото обичаш, нали? Съгласен съм. И признавам, до известна степен вината е моя, че бях толкова убедителен заподозрян. — Той посочи документите от разследването. — Но това… е класически пример за средновековно мислене. Първо правиш извод, а после сглобяваш доказателствата така, че да пасват. Невероятно! Всяка линия на разследване, която не е свързана с мен, изчезва. Ренкуист написа куп глупости, без дори да обръща внимание какво му казвам. Той само седеше и търсеше начин да ме прецака.

Ерик най-сетне престана да крачи и се отпусна на стола. Енергията му поне отчасти беше изразходвана.

— Нищо чудно, че не са заловили никого. Убиецът на Лиза можеше да публикува самопризнанията си в някой вестник и Ренкуист пак нямаше да им обърне внимание.

Куин сложи папката на коленете си и я прелисти, отбягвайки снимките на трупа на Лиза Еган.

— Е, значи тук няма нищо, което да ни помогне?

— Тук няма нищо умно, което си струва да прочетеш.

Тя продължи да обръща страниците, като за кратко се съсредоточи върху статистиките, научния анализ и изводите, но всъщност без да ги забелязва. Трябваше да действа. Да научи нещо. Да намери някого, на когото да се довери.

— И докъде стигнахме?

— Нямам представа — отговори Ерик. — Знам само, че Лиза е мъртва.

— Ерик…

Той сякаш не я чу.

— Ерик, моля те, би ли ме погледнал?

Той изпълни молбата й. Изражението му бе омекнало.

— Разбирам, че не знаеш нищо за мен, нито на какво да вярваш. Но те моля да ми помогнеш.

Ерик изглеждаше така, сякаш беше готов да стане и да си тръгне. Куин опита да му внуши да не го прави и този път изглежда успя. Той пое дълбоко въздух, настани се по-удобно на стола и попита:

— Добре. Какво знаем?

— Моля?

— Винаги започвай с онова, което знаеш.

Куин не прикри облекчението си и извади от раницата няколко бели листа и химикалка.

— И така… Какво знаем? Някой обикаля страната и изнасилва, изтезава и убива млади жени. И компютърната система на ФБР умишлено е манипулирана, за да прикрива този факт. Нали?

Ерик сякаш се бе пренесъл другаде.

— Ерик? Слушаш ли ме?

— Да. Какво можем да предположим?

Този въпрос беше по-труден.

— Замесени са най-малко двама души.

— Защо мислиш така?

— Нападнаха ме двама мъже.

— А, да…

Тя не обърна внимание на зле прикритата му ирония и продължи:

— Поне единият от тях е свръхорганизиран и интелигентен. Те не само са манипулирали КСИД, но и са разбрали, че отивам при баща ми и са повредили колата ми така, че да спре на най-усамотеното място на пътя. Това предполага, че имат достъп до паркинга в Куонтико.