Кайл Милс - Човекът без сянка

През високата дървена ограда около тях и дърветата, извисили корони отгоре, се процеждаше толкова оскъдна светлина от уличните лампи, че всичко наоколо тънеше в мрак. Студът не беше достатъчно силен, за да проникне през сакото на Брад Лоуел, който търпеливо стоеше пред стъпалата и чакаше. Преди тихото изщракване на отваряща се врата и последвалия лек полъх на топъл въздух преобладаващото усещане беше за ухание на натрупваща се роса.

Лоуел се огледа още веднъж, докато хората му предпазливо се движеха из къщата, разпръснати по отработена схема. В малкия заден двор цареше абсолютна тишина. Беше четири сутринта — два часа преди този безличен квартал в предградията да се размърда. Искаше му се да има още време, но в момента не можеше да направи нищо повече.

Единствената светлина в къщата — вероятно от всекидневната — угасна. Лоуел прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Извади от джоба си фенерче с форма на писалка, запали го и освети гумените подметки на мъжа, който се качваше по стълбите.

— Всичко е чисто. Щорите са спуснати — чу се глас от миниатюрния предавател в дясното ухо на Лоуел.

Той засенчи очи, когато лампите в цялата къща светнаха, и тръгна към втория етаж.

Един от хората му вече действаше в спалнята и преравяше съдържанието на чекмеджетата и лавиците. Беше си сложил ръкавици и работеше с вещина. В стаята нямаше нищо необикновено или подозрително. Лоуел знаеше, че ще бъде така. Леглото в средата бе застлано с покривка на цветя, а на вградената в стената лавица имаше плюшени животни.

Човекът, който претърсваше помещението, започна от дрешника, като внимателно взимаше кутиите за обувки от купчината на пода и вдигаше капаците. Когато спря и погледна през рамо, Лоуел си придаде безразличен вид и умело прикри яда, раздразнението и страха, нарастващи у него. Докато командваше, той трябваше да остане безучастен, но поне да създава илюзия за контрол.

— Мисля, че тук няма да намерим нищо, сър.

— Но все пак ще потърсим, нали? — попита в отговор Лоуел.

— Да, сър.

Лоуел слезе по стълбите, вслушвайки се в тихото шумолене на останалите от екипа му, докато се движеха експедитивно във всекидневната. Те спряха само за миг, докато той влизаше, зачитайки присъствието му. Но когато зае позиция до отсрещната стена, Лоуел сякаш вече бе забравен.

Трупът на жената лежеше с разперени крайници върху голям найлон, разпънат в средата на пода до окървавена работна престилка и два използвани презерватива. Китките й бяха завързани за дивана с телени закачалки за дрехи, а краката — от двете страни на тежка библиотека.

По непокътнатото й лице личеше, че е била красива. Сочните й устни бяха леко разтворени, разкривайки бели зъби, дългите й кестеняви коси бяха разпилени на пода под нея, а сините й очи бяха вторачени в тавана. Лоуел се приближи до трупа и клекна. Ако не беше сигурен, че жената е на около двайсет и пет години, би било невъзможно да определи възрастта й. Голото й тяло притежаваше грациозните извивки и гъвкавите мускули на младостта, но изваяните очертания бяха загрозени от безброй повърхностни порезни рани като от бръснарско ножче, които кръстосваха кожата й. Някои още бяха влажни — шокиращи червени резки на фона на засъхналата кафява кръв, обляла тялото и голяма част от черния найлон под него. Плътта на лицето й беше увиснала, загатвайки за часовете на агония, които бе изстрадала, преди да се предаде и да издъхне.

Лоуел се изправи и видя, че младият мъж пред него стои неподвижно. Той държеше мощен вакуум за събиране на веществени доказателства, но ставите на пръстите му бяха побелели от стискане на дръжката и очите му бяха вторачени в трупа.

— Проблем ли има, Гелър? — спокойно и уж безразлично попита Лоуел. Младежът беше новак и сигурно не бе виждал досега такова нещо. Реакцията му беше разбираема, но недопустима.