Кайл Милс - Човекът без сянка

— Не, сър — отговори Гелър, вторачен изумено в онова, което бе останало от младата жена.

— Тогава работи, синко.

Лоуел усети ръка на рамото си, когато вакуумът тихо забръмча и младият мъж започна внимателно да го придвижва по килима около трупа. Обърна се и тръгна към коридора, следван от друг член на екипа.

— Коя е тя, Джон? — попита Лоуел, когато стигнаха до кухнята.

— Мери Дънигън, сър. — Той сложи на масата кожена чанта и тефтерче с адреси и телефонни номера. — Двайсет и шест годишна, икономически анализатор в частна компания в Окръг Колумбия. В календара й не е отбелязано нищо за утре или за почивните дни. Намерих много нейни снимки с един и същ млад мъж. Направени са в период от няколко години. Предполагам, че й е роднина, вероятно брат. Няма съобщения на телефонния секретар…

Гласът му постепенно заглъхна, явно приключваше.

— Това ли е всичко?

— За момента, да, сър. Ние…

Лоуел гневно му направи знак да млъкне.

— Така става, когато нещо се прецака, нали, Джон?

— Да, сър.

Шефът отново махна с ръка и мъжът облекчено забърза към всекидневната, за да помогне на колегите си.

Лоуел докосна челото си и пръстите му се навлажниха от потта. Всичко се беше объркало. До зазоряване оставаха два часа и той стоеше в хубава, чиста, средна класа къща в хубав чист, средна класа квартал, където лежеше трупът на добре образована жена с добра работа. На Лоуел му беше все по-трудно да си представи, че нещата може да станат още по-неприятни.

Избърса с ръкав потта от челото си и се върна във всекидневната. Двама от хората му използваха клещи, за да отделят трупа от мебелите.

— Готови ли сме? — попита женски глас.

Лоуел се обърна и видя Сюзан Прескът, която влезе в стаята. Тя беше си сложила перука с дълги тъмни коси и бе облякла панталон и всекидневна блуза, взети от дрешника на жертвата. Съответствието не беше пълно, но не беше и зле. Лоуел бе избрал Прескът за тази част от задачата заради ръста, телосложението и безкомпромисната изпълнителност.

— Взех почти всичко от банята и достатъчно от дрехите и обувките й, за да изглежда очевидно — продължи тя, затваряйки куфара, който държеше. — В аптечката имаше противозачатъчни хапчета за три месеца. Прибрах ги всичките.

Лоуел погледна двамата мъже, коленичили на пода. Те бяха освободили ръцете и краката на жертвата и се опитваха да преодолеят вкочаняването, за да съберат един до друг двата крака.

— Намери ли други лекарства, Джон?

Мъжът поклати глава, докато обвързваше с ремък глезените на жената.

— Претърсих другите две бани, нощното шкафче и кухнята. Нямаше нищо с рецепта. Мисля, че всичко е наред.

Лоуел отново насочи вниманието си към по-младия мъж, който помагате да увият жената в найлона и внимаваше кръвта й да не прокапе по килима. Лицето му беше пребледняло и челюстите му видимо трепереха.

— Гелър! — каза Лоуел.

Младежът изглежда не го чу.

— Гелър! Лошо ли ти е?

— Не, сър! — Гелър се изправи и положи усилия да го погледне спокойно в очите.

— Нямаме време за твоя проблем, Гелър. Ако трябва да напуснеш стаята, направи го. Никой няма да каже нищо. Разбираш ли?

— Добре съм, сър.

Лоуел се обърна към жената до него и я огледа още веднъж.

— Добре, Сюзан. Тръгвай.

Тя кимна и се отправи към гаража.

Лоуел стоеше в средата на всекидневната и опитваше да се съсредоточи. Не беше ли пропуснал нещо? Той огледа килима, докато хората му облепяха с тиксо найлона, с който бе увит трупът.

Всичко изглеждаше чисто. Лоуел знаеше, че няма да има отпечатъци, защото почистването им бе премахнало всички веществени доказателства, които можеше да бъдат намерени при нормален оглед. Свидетели? На този етап нямаше начин да разбере. Непредвидени проблеми? Винаги имаше такива. Трябваше да се справи с тях, когато възникнеха.

— Леко — предупреди той, коленичи и огледа долната страна на найлона, когато двамата мъже вдигнаха трупа. — Добре, чисто е. Вървете.

Лоуел ги последва до гаража. Сюзан Прескът вече седеше зад волана на форд таурус — колата на жертвата. Тя се наведе напред и миг по-късно багажникът се отвори.

— Как е колата, Сюзан?

— На по-малко от трийсет хиляди километра, сър — отговори тя през смъкнатото стъкло. — Резервоарът е пълен. Не забелязах неизправности. Фаровете и мигачите работят.

— Сър?

Лоуел се обърна към дъното на гаража, където двамата мъже се опитваха да вкарат вкочанения труп в малкия багажник. Беше очевидно, че така няма да стане.