Коди Макфейден - Човекът сянка

Често сънувам този сън. Всъщност напоследък сънувам само три — двата са прекрасни, а третият е жесток, но всеки един от тях ме кара да треперя и да се чувствам самотна.

Този, който сънувам тази вечер, е за съпруга ми. Горе-долу протича по следния начин:

Той целуна врата ми и ако искам да бъда кратка, мога да спра дотук. Само дето ще е лъжа в най-прекия смисъл на думата.

По-честно ще е, ако кажа, че копнеех — с всяка молекула на тялото си и с всеки зажаднял милиметър от плътта си — да целуне врата ми, и когато го стори, устните му бяха устните на ангел, изпратен от небесата, за да отговори на трескавите ми молитви.

Тогава бях на седемнадесет, както и той. Бяха времена, когато равнодушието и мракът не съществуваха. Имаше ги само страстта, привързаността и светлината, която светеше толкова силно, че можеше да нарани душата на човек.

Той се наведе в мрака на киносалона ( о, боже), подвоуми се само за миг ( о, боже), а аз потреперих, но се престорих, че съм спокойна, и о, боже, о, боже, о, боже, целуна врата ми — чувството беше прекрасно и в този момент осъзнах, че ще съм с него завинаги.

Той беше единственият за мен. Повечето хора никога не откриват единствения за тях. Четат за него, мечтаят за него или просто му се присмиват. Аз намерих своя, намерих го, когато бях на седемнадесет, и не го оставих да си отиде дори в деня, в който издъхна в ръцете ми, дори в мига, в който смъртта го изтръгна от мен, докато пищях, не го оставям дори и сега.

В последно време божието име означава страдание: о, боже, о, боже, о, боже — така ми липсва.

Събуждам се и усещам призрака на тази целувка върху седемнадесетгодишната си кожа. Осъзнавам, че вече не съм на седемнадесет и че той е спрял да старее завинаги. Смъртта го съхрани на тридесет и пет. За мен той винаги ще си остане на седемнадесет, винаги наведен над онова момиче, винаги целуващ врата ми в онзи перфектен момент.

Протягам се към мястото му на леглото и съм пронизана от внезапна и заслепяваща болка. Трескаво се моля на смъртта да ме погуби и да отнеме тази болка. Разбира се, продължавам да живея и скоро страданието ми намалява.

Всичко от съпруга ми ми липсва. Не само хубавите неща. Недостатъците му ми липсват също толкова много, колкото и красивите му качества. Липсват ми нетърпението и гневът му. Липсва ми снизходителният поглед, с който ме гледаше, когато му бях ядосана. Липсва ми раздразнението ми всеки път, в който забравяше да зареди колата и оставяше резервоара почти празен, независимо че ми трябваше, за да отида някъде.

Често си мисля, че никога не се сещаме за тези неща, когато си мислим какъв би бил животът ни, ако изгубим някого, когото обичаме. Не се замисляме, че ще ни липсват не само цветята и целувките, а абсолютно всичко. Ще копнеем за провалите и дребните неуспехи също толкова много, колкото и за прегръдките по средата на нощта. Ще ми се сега да беше тук, за да го обсипя с целувки. Ще ми се сега да беше тук, за да го предам. Съгласна съм на двата варианта, стига да беше тук при мен.

Хората ме питат понякога, когато съберат куража да го сторят, какво е чувството да изгубиш обичан човек. Отговарям им, че е трудно, и спирам дотук.

Бих могла да им обясня, че е истинско разпване на сърцето. Бих могла да им обясня, че през повечето дни пищя, без да мога да се спра дори когато съм в града, дори когато устата ми е затворена, дори да не издавам звук. Бих могла да им обясня, че сънувам този сън всяка нощ и го губя отново, когато се събудя на сутринта.

Но хей, защо да им развалям деня? Затова просто им отговарям, че е трудно. Обикновено това ги задоволява.

Този е само единият от сънищата, който ме кара да стана от леглото, а тялото ми да се тресе цялото.

Взирам се в празната стая, след което се обръщам към огледалото. Научила съм се да мразя огледалата. Някои биха казали, че това е нормално. Че всички ние правим едно и също — разглеждаме отражението си под микроскоп и се вторачваме в недостатъците си. Красивите жени си измислят бръчки и петънца и търсят точно тези неща. Тийнейджърките с красиви очи и фигури си умират да плачат, защото косите им не са с правилния цвят или смятат, че носовете им са прекалено големи. Цената да съдим себе си през очите на другите, е едно от проклятията на човешката раса. Няма спор.