Коди Макфейден - Човекът сянка

Поклащам глава и си спомням. Разбира се, че не останах. Тогава бях на двадесет и две, по-зелена от зеленото. Вълнувах се, че ще бъда агент, бях толкова щастлива, че съм част от голям случай, макар моята работа да беше само зад бюро. По време на един от брифингите нещо ми направи голямо впечатление, нещо в показанията на свидетеля, което не ми се стори правилно. Все още се въртеше в главата ми, когато си легнах вечерта. Събудих се в четири сутринта с прозрение — през следващите години това щеше да ми стане навик. Нещото се оказа разковничето за разрешаването на случая. Свързано беше с посоката, в която се отваряше един прозорец. Дребна, лесно забравима подробност, която никой не беше забелязал, но благодарение на нея спипахме убиеца.

По това време приписах заслугите на късмета, а не на себе си. Истинският късмет обаче беше ръководещият операцията — специален агент Джоунс, който беше един от рядко срещаните шефове. Той не се опияняваше от славата и отчиташе заслугите на всеки. Дори на един зелен агент, който на всичкото отгоре беше жена. Въпреки това бях заек, затова поработих още малко на бюро, но нещата започнаха да се развиват доста бърза от тогава насетне. Започнаха да ме подготвят за НЦАЖП — Националния център за анализ на жестоки престъпления, подразделение на ФБР, което се занимава с най-лошото от най-лошото — под зоркото наблюдение на специален агент Джоунс.

— Назначена в НЦАЖП три години по-късно. Това е доста голям скок, нали?

— Статистически погледнато, агентите, които биват назначавани в НЦАЖП, имат десет години стаж в Бюрото. — Не се хваля. Истина е. Доктор Хилстед продължава да чете: — Разрешаваш още няколко случая, получаваш чудесни отзиви от началството. След това си назначена за координатор на НЦАЖП в Лос Анджелис през 1996-а. Възложено ти е да събереш местен екип и да оправиш взаимоотношенията между Бюрото и местните служби на реда, които твоят предшественик е влошил. Някои хора може да си помислят, че това е понижение, но истината е, че са те избрали именно заради трудната задача. Точно там си започнала да блестиш истински.

Спомените ме връщат обратно в онова време. Блестя е точната дума. 1996-а е годината, в която смятах, че нищо не може да се обърка. В края на 1995-а ми се роди дъщеря. Бях назначена в офиса в Лос Анджелис — голяма крачка в професионалната ми кариера. Двамата с Мат бяхме в чудесни отношения, по-чудесни от когато и да било. Това беше една от годините, в които всяка сутрин се събуждах развълнувана и свежа.

Тогава се пресягах и намирах съпруга си до мен, където трябва да бъде.

Тогава всичко беше различно от сега. Започвам да се гневя на доктор Хилстед, че ми напомни, че направи настоящето ми още по-мрачно и по-безсмислено.

— Има ли някаква поука тук?

Той вдига ръка.

— Почакай още малко. Офисът в Лос Анджелис не се е справял особено добре. Дали са ти картбланш да промениш персонала и ти си избрала трима агенти от различни офиси в страната. По онова време всички са смятали, че си се спряла на неподходящи хора. Но в крайна сметка те доказаха противното, нали?

Подобно твърдение, казвам си аз, е омаловажаване на фактите. Въпреки това само кимам, все още съм разгневена.

— В интерес на истината, твоят екип е един от най-добрите в историята на Бюрото, нали?

— Най-добрият. — Не мога да се възпра. Гордея се с хората си и не съм способна да съм скромна, що се отнася до тях. А и това е самата истина. НЦАЖП, известен като „НЦАЖП Координационен“ или Офиса на смъртта, си върши перфектно работата. Точка по въпроса.

— Точно така. — Доктор Хилстед разгръща още няколко страници. — Много разрешени случаи. Още похвали от началството. Била си предложена да станеш първата действаща директорка в историята на Бюрото.

Всичко това е истина. Но психотерапевтът ми продължава да ме ядосва по причини, които не мога да разбера напълно. Просто знам, че съм разгневена, че ми кипи отвътре и ако продължава така, ще се пръсна.

— Има още нещо в досието ти, което ми привлече вниманието. Тук пише, че си изключително точен стрелец.

Доктор Хилстед ме поглежда и аз се чувствам като зашлевена, макар да не знам защо. Нещо се надига вътре в мен, нещо, което разпознавам като страх. Стискам здраво подлакътниците на стола, когато продължава:

— Досието ти твърди, че се нареждаш в челните позиции на най-добрите стрелци с пистолет в света. Това вярно ли е, Смоуки?

Вторачвам се в него и усещам как се вцепенявам. Гневът ми изчезва.