Коди Макфейден - Човекът сянка

Започвам да се отегчавам, да ставам нетърпелива.

— Не.

Психотерапевтът ми ме поглежда с неодобрителен поглед.

— Помисли, преди да отговориш, Смоуки. Моля те, не ме разочаровай.

Решавам да се съобразя със смъмрянето му. Говоря бавно, когато отговарям:

— Предположението ми е, че са… служителите.

Той ме посочва с пръст.

— Бинго. А сега ми отговори защо?

Отговорът изплува в главата ми както в моментите, когато работя по някой случай и мисля сериозно над него.

— Заради онова, което виждаме.

— А-ха. Отчасти. Аз го наричам „виж, направи, изгуби“. Това, което виждаш, което правиш и което губиш. Става въпрос за триумвират. — Психотерапевтът ми брои на пръстите си. — В силите на реда виждаш най-лошите неща, на които са способни човешките същества. Правиш неща, които никой човек не бива да прави: от работата с мъртви тела до — в някои случаи — убиването на други хора. Губиш неща, независимо дали са неосезаеми като невинността и оптимизма, или са реални като партньор или… семейство.

Поглежда ме с поглед, който не мога да разчета.

— Тук се намесвам аз. Излизам на сцената заради този проблем. Той ми пречи да върша работата си по начина, по който трябва да се върши.

В момента съм също толкова озадачена, колкото и заинтригувана. Поглеждам го, това е сигнал да продължи и той въздиша. Въздишка, която съдържа неговото собствено „виж, направи, изгуби“, и се чудя за другите хора, които стоят срещу това бюро, в този стол. Другите страдания, за които слуша и отнася у дома си.

Опитвам се да си представя доктор Хилстед, докато го гледам, как стои в дома си. Знам основното за него, проверих го от любопитство. Досега не се е женил, живее в двуетажна къща с пет спални в Пасадена. Кара спортно „Ауди“ — докторите обичат високоскоростните автомобили, което говори достатъчно за личността им. Това са просто факти. Те не могат да дадат ясна представа какво се случва, когато влезе в дома си и затвори вратата след себе си. Дали е ерген, който се храни с полуготови храни? Или си готви, пие червено вино на огромна маса и слуша Вивалди? Възможно е да се прибира у дома, да се съблича чисто гол и да нахлузва на косматите си крака обувки на високи токчета, след което да се захваща с домакинската работа.

Тази мисъл ми харесва, имам нужда от малка доза хумор. В последно време се наслаждавам на всеки миг, в който мога да се усмихна. Опитвам се отново да се съсредоточа върху онова, което ми казва.

— Ако в един нормален свят някой преживее онова, което си преживяла ти, никога няма да успее да се възстанови, Смоуки. Ако беше обикновен човек на обикновена работа, щеше завинаги да стоиш настрана от оръжия, убийци и мъртъвци. Вместо това моята работа е да ти помогна да се върнеш към тези неща. Това се очаква от мен. Да се справя с наранената психика и да я върна обратно на бойното поле. Може да ти звучи мелодраматично, но е точно така.

Доктор Хилстед се навежда напред и аз усещам, че сме стигнали до развръзката — напът съм да разбера смисъла на цялата му тирада.

— Знаеш ли защо съм съгласен да върша тази работа? След като знам, че тя връща хората там, където са били наранени. — Той млъква за момент. — Защото деветдесет и девет процента от пациентите ми искат точно това.

Психотерапевтът ми докосва отново горната част на носа си и поклаща глава.

— Мъжете и жените, с които работя, имат някакви психически проблеми, които желаят да бъдат поправени, за да могат да се върнат отново на бойното поле. Истината е, че в повечето случаи мотивацията на тези хора е именно да се върнат обратно. Знаеш ли какво се случва с повечето, които не го правят? Понякога нещата се развиват добре. В повечето случаи обаче се превръщат в пияници. След това се самоубиват.

Той ме поглежда, докато изрича последната част от лекцията си, и аз ставам параноична, започвам да си мисля дали не може да прочете мислите ми. Нямам представа накъде се опитва да ме отведе. Чувствам се извадена от равновесие, леко разтърсена и ми е неудобно. Всичко това ме разгневява. Сприхавият ми нрав е наследен от ирландската ми майка — ядосвам се бързо и виня другите за това.

Доктор Хилстед се пресяга към лявата част на бюрото си, взема една дебела папка, която не съм забелязала досега, слага я пред себе си и я разгръща. Присвивам очи и се изненадвам, когато виждам името си на етикета.

— Това е досието ти, Смоуки. Разполагам с него от известно време и съм го чел повече от веднъж. — Започва да разгръща страниците и да обобщава на глас написаното на тях. — Смоуки Барет, родена 1968-а. Жена. Диплома по криминология. Започва работа в Бюрото през 1990-а. Завършва школата в Куантико, най-добра във випуска си. Назначена като помощник в случая „Черният ангел“ във Вирджиния през 1991 г. — административна работа. — Докторът ме поглежда. — Не остана зад бюрото си, нали?