Ли Бардуго: Сянка и кост

ГРИША

Воини от Втора армия

Магистри на Малката наука

КОРПОРАЛКИ

(Орденът на Живите и Мъртвите)

Сърцеразбивачи

Лечители

ЕТЕРАЛКИ

(Орденът на Призоваващите)

Вихротворци

Огнетворци

Вълнотворци

МАТЕРИАЛКИ

(Орденът на Фабрикаторите)

Дурасти

Алкемици

Прислугата им казваше малечки, малките привидения, защото бяха най-дребни и невръстни и защото обитаваха дома на княза като същински кискащи се духчета, стрелкаха се напред-назад из стаите, криеха се по скриновете да подслушват, промъкваха се в кухнята да крадат последните зрели праскови.

Момчето и момичето пристигнаха през няколко седмици, поредните сираци от пограничните войни, бегълци с мръсни лица, спасени от отломките на незнайни далечни градове и пратени в имението на княза да се учат на четмо и писмо и да прихванат някой занаят. Момчето беше ниско и набито, срамежливо, но вечно усмихнато. Момичето беше особено и го знаеше.

Притаена в кухненския бюфет и заслушана в сплетните на възрастните, тя дочу икономката на княза, Ана Куя, да казва:

— Тази малка грозница. Нито едно дете не заслужава да изглежда така. Бледа е и кисела като пресечено мляко.

— И е толкова кльощава! — отвърна готвачката. — Никога не си дояжда вечерята.

Приклекнало до момичето, момчето се обърна към нея и прошушна:

— Защо не ядеш?

— Защото всичките й гозби приличат на кал.

— За мен пък са си добри.

— Ти си способен всичко да изядеш.

После двамата пак прилепиха ухо о пукнатината във вратичката на бюфета.

Миг по-късно момчето прошепна:

— За мен ти не си грозна.

— Шшшт! — изсъска момичето. Но после, скрито в сенките на тъмния бюфет, се усмихна.

През лятото трябваше да понасят дългите часове къщна шетня и още по-дългите уроци в душните класни стаи. Когато жегата станеше непоносима, или бягаха в гората да търсят птичи гнезда и да се къпят в мътното поточе, или пък лежаха с часове на тяхната ливадка, гледайки как слънцето бавно шества над главите им; представяха си къде биха построили тяхната мандра и дали в нея ще има две или три бели крави. През зимата князът се местеше в градската си къща в Ос Олта; колкото по-къси и мразовити ставаха дните, толкова по-често учителите започваха да гледат през пръсти на своите задължения — предпочитаха да седят край огъня, да играят карти и да пият квас. Отегчени от принудителното затваряне вкъщи, по-големите деца все по-често се биеха. Затова момчето и момичето се криеха из необитаемите стаи на имението, играеха на жмичка и се опитваха да се стоплят.

В деня, когато пристигнаха екзаминаторите от Гриша, момчето и момичето се бяха скрили в прашната прозоречна ниша на горната спалня, надявайки се да зърнат пощенската карета. Вместо нея обаче пристигна шейна — тройка, теглена от три врани коня, която мина през белокаменните порти на имението. Двамата гледаха как безшумно се плъзга тя по снега към парадния вход на княза.

От нея слязоха трима с елегантни кожени шапки с дълъг косъм и тежки вълнени кафтани: единият аленочервен, другият тъмносин, а третият в трептящо пурпурно.

— Гриша! — прошушна момичето.

— Бързо! — отвърна момчето.

За миг изуха обувките си и безшумно се втурнаха през залите, прокраднаха се през празната стая по музика и се стрелнаха зад една от колоните на галерията опасваща тавана на гостната, където Ана Куя обичаше да приема посетителите.

Ана Куя вече беше там, подобна на птица в черната си рокля, и отпиваше чай от самовара; тежката връзка ключове подрънкваше на пояса й.

— Значи тая година има само двама, така ли? — произнесе нисък женски глас.

Те надникнаха над перилата на балкона към стаята долу. Двама от гришаните седяха край огъня: красив мъж в синьо и жена в червена роба с горделив префинен вид. Третият, млад русоляв мъж, се разтъпкваше из помещението, раздвижвайки вдървените си от пътуването крака.

— Да — каза Ана Куя. — Момче и момиче, най-малките са тук. И двамата са около осемгодишни, така мислим.

— Така мислите? — повтори мъжът в синьо.

— Понеже родителите им са покойници…

— Разбрахме — прекъсна я жената. — Ние, разбира се, сме ревностни привърженици на вашето заведение. Единственото ни желание е повече дворяни да се интересуват от обикновения народ.