Ли Бардуго - Сянка и кост

— Нашият княз е велик мъж — обади се икономката.

Горе на балкона момчето и момичето кимнаха важно един на друг. Техният покровител, княз Керамзов, беше знаменит герой от войната и истински благодетел. След завръщането си от фронта той превърна своето имение в приют за сираци и войнишки вдовици. В замяна те трябваше всяка вечер да го споменават в молитвите си.

— И какви по-точно са тия деца? — попита жената.

— Момичето има известна дарба да рисува. Момчето се чувства като у дома си из ливадите и горите.

— Но какви по-точно са те? — повтори жената.

Ана Куя сви повехналите си устни.

— Какви по-точно ли? Ами непослушни, опаки, прекалено привързани един към друг. Те…

— И в момента чуват всяка наша дума — прекъсна я младият мъж в пурпур.

Момчето и момичето подскочиха от изненада. Той гледаше право към тяхното скривалище. Притаиха се зад колоната, но вече беше твърде късно.

Гласът на Ана Куя изплющя като камшик.

— Алина Старков! Малян Оретцев! Веднага слезте долу!

Алина и Мал неохотно се спуснаха по спираловидната стълба в края на галерията. Когато стигнаха последното стъпало, жената в червено стана от мястото си и ги подкани с жест да приближат.

— Знаете ли кои сме ние? — попита тя. Имаше стоманеносива коса. Лицето й — набраздено от бръчки, но красиво.

— Вие сте магьосници! — изтърси момчето.

— Магьосници ли? — озъби се тя. После рязко се извърна към Ана Куя. — На това ли ги учите в училище?! Суеверия и лъжи!

Ана Куя пламна от смущение. Жената в червено се обърна пак към Мал и Алина, тъмните й очи мятаха мълнии.

— Ние не сме магьосници, а практикуваме Малката наука. Охраняваме страната и царството.

— Както прави и Първа армия — обади се тихо, но със стоманена нишка в гласа Ана Куя.

Жената в червено окаменя, но след миг отстъпи.

— Както прави и царската армия.

Младият мъж в пурпур се усмихна и коленичи пред децата.

— Когато листата сменят цвета си, на това магьосничество ли му викате? — кротко попита той. — Ако порежете ръката си и после тя заздравее? Ами ако сложите котле с вода на огъня и тя кипне — и това ли е магьосничество?

Мал поклати глава с ококорени очи. Алина обаче свъси вежди и отвърна:

— Всеки може да кипне вода.

Ана Куя изпъшка гневно, но жената в червено се разсмя.

— Съвсем правилно. Всеки може да кипне вода. Но не всеки може да овладее Малката наука. Ето защо дойдохме да ви изпитаме. — Тя се обърна към Ана Куя. — А сега ни оставете.

— Чакайте! — възкликна Мал. — Какво ще стане, ако и ние сме от Гриша? Какво ще се случи с нас тогава?

Жената в червено сведе поглед към тях.

— Ако по някаква случайност един от вас е от Гриша, тогава щастливецът ще бъде пратен в специално училище, където гришаните се обучават да използват дарбата си.

— Ще имате най-отбрани одежди, най-вкусната храна и всичко, което сърцето ви пожелае — обади се мъжът в пурпур. — Как ви се струва?

— Така най-достойно ще служите на своя цар — обади се Ана Куя, която още се помайваше край вратата.

— Това е самата истина — рече жената в червено, видимо поласкана от думите й и явно склонна да се помирят.

Децата се спогледаха. В този момент възрастните не ги държаха под око, затова не видяха как момичето се пресегна и стисна ръката на момчето, нито забелязаха какви погледи си размениха. Князът обаче би разпознал този поглед. Той беше прекарал дълги години из опустошените земи по северната граница, където селата бяха вечно под обсада, а жителите им се сражаваха съвсем сами, изоставени на произвола от своя цар и всички останали.

Керамзов беше видял как една босонога жена на прага на къщата си гледаше, без да трепне, насочените към нея щикове. Знаеше как гледа човек, който защитава дома си само с един камък в юмрука.

Застанала встрани на оживения път, зареях поглед над вълнистите поля и изоставените стопанства в Тулската долина и за първи път зърнах „Долината на смъртната сянка“. Полкът ми беше на две седмици път от военния гарнизон при Полизная и есенното слънце топло грееше отгоре, но въпреки това потръпнах в шинела, щом видях мътилката, утаена като мръсно петно на хоризонта.

Едно тежко рамо ме блъсна изотзад. Залитнах и едва не се проснах по очи на калния път.

— Ей! — провикна се войникът. — Гледай къде ходиш!

— А защо ти не внимаваш с тлъстите си крака? — озъбих се и останах доволна от стъписването, изписано върху широкото му лице.

Хората — особено едрите мъже с големи пушки — не очакват някое мършаво създание като мен да им се опълчи. И винаги изглеждат леко захласнати, когато си получат заслуженото.