Ли Бардуго: Сянка и кост

Щом картографът отмина, Алексей прошепна:

— Разкажи за каретата.

— Трябва да си завърша рисунката.

— Ето, вземи — гневно каза той и ми побутна една от своите скици.

— Ще познае, че е твоя.

— Не е от най-добрите. Лесно ще я пробуташ за своя.

— Ето това вече е онзи Алексей, когото познавам и се налага да търпя — промърморих, но не му върнах скицата. Той беше един от най-надарените помощници и аз добре го знаех.

Алексей успя да изцеди от мен и най-дребната подробност за трите карети на Гриша. Чувствах се задължена към него заради скицата и направих всичко възможно да задоволя любопитството му, като в същото време прерисувах склоновете на планинския хребет и отмервах с палец върху дръжката на писалката съотношението между някои от най-високите върхове.

Докато приключим, навън вече падаше здрач. Предадохме работата си и се отправихме към палатката на офицерската столова. Там се подредихме на опашка за някаква яхния с кален цвят, която запотен готвач разливаше с черпак, после си намерихме място при останалите топографи.

Хранех се мълчаливо, заслушана как Алексей и останалите си разменят клюки от гарнизона и си припомнят страховити истории за прекосяването на Долината. Алексей настоя пак да разкажа за каретите на Гриша и думите ми бяха посрещнати с обичайната смесица от захлас и страхопочитание, която винаги съпътстваше споменаването на Тъмнейший.

— Той сякаш не е от този свят — обади се Ева, друга помощничка; имаше красиви зелени очи, които някак успяваха да отвлекат вниманието от подобния й на зурла нос. — Никой от тях не е като обикновените хора.

Алексей изсумтя.

— Моля те, спести ни тия простонародни суеверия, Ева.

— Ако искаш да знаеш, точно един Тъмнейший е създал „Долината на смъртната сянка“.

— Ама това е било преди стотици години! — възпротиви се Алексей. — И оня Тъмнейший е бил често луд.

— Също като този сега.

— Селянка — отсече той и махна с ръка.

Ева го изгледа обидено и демонстративно му обърна гръб, за да се включи в разговора на своите приятели.

През цялото време на спора им мълчах. Въпреки суеверията на Ева можеше да се каже, че аз съм още по-голяма селянка от нея. Умеех да чета и пиша единствено благодарение на добрината на княза, но по негласно споразумение с Мал избягвахме да споменаваме Керамзин. Сякаш нарочно точно в този момент ме блъсна безразсъден смях и ме откъсна от тези мисли. Погледнах през рамо. Мал държеше слово пред шумната компания на следотърсачите около една от масите.

Алексей проследи погледа ми.

— Как стана така, че вие двамата се сприятелихте?

— Отраснахме заедно.

— Не изглежда да имате много общо.

Свих рамене.

— Сигурно защото е по-лесно да се сближиш с някого, докато си още дете. Тогава намирате много общо помежду си. — Като самотата, спомените за мъртвите родители, които ни беше писано да забравим, и споделеното удоволствие да се измъкнем от къщната шетня, за да играем на гоненица на нашата ливадка.

Алексей ме изгледа толкова недоверчиво, че неволно се разсмях.

— Той невинаги е бил Неустоимия Мал, вещ следотърсач и прелъстител на момичета от Гриша.

Долната челюст на Алексей увисна.

— Мигар е прелъстил някоя гришанка?

— Още не, но сигурно скоро ще стане — промърморих.

— Е, какъв беше тогава?

— Като дете беше дребен, дундест и се страхуваше от прилепи — казах малко отмъстително аз.

Алексей пак хвърли поглед към Мал.

— Е, явно оттогава нещата са се променили.

Потърках с палец белега върху дланта си.

— Сигурно е така.

Двамата ометохме чиниите си и напуснахме палатката на столовата, за да излезем в хладната нощ. На връщане към казармите се отклонихме от пътя си, за да минем покрай стана на Гриша. Шатрата наистина имаше размерите на катедрала, покрита с черна коприна, а нейните сини, червени и пурпурни вимпели се вееха нависоко. Невидими, някъде отзад се намираха покоите на Тъмнейший, охранявани от Корпоралки Сърцеразбивачи и неговата лична стража.

Когато погледът на Алексей най-сетне се насити на гледката, двамата се отправихме обратно към нашия лагер. Той крачеше мълчаливо и от време на време пукаше кокалчетата на пръстите си. Знаех, че и двамата мислим за утрешното прекосяване. А ако се съди по унилото настроение в казармите, явно не бяхме само ние. Някои вече бяха в походните легла — спящи или опитващи се да заспят, — но други седяха скупчени около лампите и си приказваха с приглушени гласове. Неколцина се бяха вкопчили в иконите си и се молеха на светците.