Кол Бьюкенен - И се възправи сянка

Сякаш беше насред морето — тази равнина от трева, която се простираше до самия край на хоризонта и отвъд него. Накъдето и да погледнеше, небето изпълваше очите му. Високо горе двете луни бяха увиснали самотни сред яркото млечно сияние на деня. По-малката беше бяла, а по-голямата — бледосиня. И двете бяха обгърнати от мрак и с несъмнено сферична форма. Те напомняха на наблюдателя, че светът на Ерес също е чудовищна топка, която се търкаля в нищото, и че той самият се върти заедно с нея.

— Слава на Глупака, че днес няма вятър — отбеляза Кош, който седеше изправен върху седлото на любимия си боен зел. — Не бих изтърпял още едно изгаряне.

— Пито пък аз — отвърна Аш, като откъсна поглед от далечните луни и примигна, сякаш едва сега се завръщаше в света на хората.

Днес въздухът беше плътен и горещ и потрепваше над ниската трева, ширнала се между двете армии. От вълните топлина тъмната проблясваща маса неприятелски ездачи изглеждаше нереално близка.

Аш цъкна с език, когато неговият зел уплашено тръсна глава. Беше по-лош ездач от Кош, а зелът му беше млад и още неизпитан. Аш не му беше дал име. Предишното му яздитно животно, старата Аса, беше паднала, когато сърцето й се беше пръснало по време на последната схватка малко на изток от Кар. В онзи ден миризмата на изгоряло месо беше обгърнала полесражението като покров, докато враговете им яши изгаряха живи в раздухвания от вятъра пожар, който Аш и другарите му бяха запалили. По-късно, с покрито със сажди и набраздено от сълзи лице, той беше оплаквал мъртвия си зел не по-малко от другарите си, паднали в този ден.

Аш се наведе напред и погали врата на своя зел с облечената си в ръкавица ръка.

Погледни ги — опита се той да предаде мисълта си на животното, докато наблюдаваше застиналия неподвижно Кош и верния му зел. — Погледни колко горди изглеждат заедно.

Младият зел се изправи внезапно на задните си крака.

— Спокойно, момче — успокои го Аш, като продължаваше да милва мускулестия врат на животното и да приглажда грубата му козина, която беше напълно черна между белите ивици.

Зелът най-сетне започна да се успокоява, макар че все още пръхтеше уплашено.

Кожата на седлото изскърца, когато Аш се изправи върху него. Зад него Кош махна тапата на мях с вода и отпи продължително.

Отвори задъхано уста и я избърса.

— Бих предпочел нещо малко по-силно — оплака се той и многозначително не предложи на Аш да пийне.

Вместо това подхвърли меха на сина си — негов оръженосец — който стоеше бос до него.

— Още ли ми се сърдиш за това? — попита го Аш.

— Просто искам да кажа, че можеше да ми оставиш малко.

Аш изсумтя, наведе се и се изплю на земята между двамата. Стръковете праханова трева започнаха да пукат и пращят, докато поглъщаха внезапната влага. Навсякъде в равнината се чуваше същият звук за фон — наподобяваше шума на суров ориз, изсипван върху далечен дъсчен под, докато секретите, изхвърляни от двете армии, предизвикваха еднакви звуци в тревата под краката им.

Той погледна надясно, над главата на своя син и оръженосец Лин. Момчето беше потънало в обичайната си тиха вглъбеност. По протежението на тяхната линия други зелове се изправяха нервно на задните си крака и ездачите се опитваха да ги усмирят. Животните усещаха миризмата на бойните пантери на врага, донесена от случайните полъхвания на бриза. Хищниците бяха вързани на каишки в далечните редици, изправени срещу тях в това безименно място на Морето от вятър и трева.

Днес численото превъзходство не беше на страната на Народната революционна армия. Но тя никога не беше имала числено превъзходство и това не беше попречило на бойците й да се научат да печелят битки срещу неприятел, който разчита прекалено много на недоволни, събрани насила, войници, както и да установят йерархична структура в армията си според повелите на древния труд „Трактат за водене на война“. Днес, докато чакаха битката да започне, увереността на ветераните беше очевидна. Всички те знаеха, че това е голямото хвърляне на зара, и двете страни бяха се мобилизирали за този последен сблъсък.

Сред редиците се надигна вик. Генерал Ошьо, водач на Блестящия път, препускаше върху чисто черния си зел Чансър покрай редиците от мъже, които днес щяха да удържат левия фланг на централната формация. Той размахваше високо копието си, от което сред прахоляка, вдигнат от копитата на зела му, се вееше знаме. Върху плата беше избродирано изображение на Нинши, закрилницата на лишените от собственост. То плющеше и пукаше като пламък.