Кол Бьюкенен - И се възправи сянка

Покривът беше просторен и плосък, покрит с посипан с чакъл дзифт. Усещаше острите камъчета под босите си ходила. Не беше особено удобен за спане, дори да използваше резервното си наметало за постеля. Обърна се и погледна към високата бетонна издатина, която се издигаше в средата на тъмното, осветено само от звездите, пространство — бетонната отливка на огромна ръка, чийто показалец сочеше към небето. Аш разтри лице, протегна се и отново изстена.

Не използва улука, заобикалящ долната част от парапета по краищата на покрива, нито някой от малките отвори за отводняване в ъглите, които бяха задръстени със зеленикави водорасли. Не искаше да издаде присъствието си на човек на улицата далече долу.

Вместо това отиде от южната страна на покрива. Град Ку’ос лежеше под него, потънал в тишина. Вечерният час още беше в сила след смъртта на единствения син на Светия матриарх. Той се спусна върху съседния покрив, при което мехурът му болезнено се сви недоволно. Този покрив също беше плосък и покрит с дзифт, макар да беше прекъснат от стърчащите триъгълни тавански прозорци на луксозните апартаменти долу. С изключение на най-близкия, всички те бяха напълно тъмни.

Вдовицата — помисли си Аш — отново е будна посред нощ.

Аш се облекчи на обичайното си място, докато надничаше в осветения от свещи топъл апартамент отдолу. През опушеното стъкло се виждаше жена, която седеше на масата в трапезарията, облечена в кремава вълнена нощница. Бялата й коса беше вързана отзад с панделка. Деликатните й, покрити с бръчки, ръце държаха нож и вилица над малка чиния с храна, докато тя дъвчеше с преднамерено старание.

Вече четири дни Аш бдеше на този покрив и всяка нощ наблюдаваше как жената се храни сама, без слуги около нея. Седеше в студените тъмни часове от едната страна на масата и докато ядеше, гледаше втренчено в дълбините на пламъка на свещта пред себе си. Ножът или вилицата й понякога докосваха чинията с остро звънтене, което по някаква причина Аш намираше за самотно.

В любопитство си той беше измислил своя история за тази нощна птица. Казваше си, че някога тя е била привилегирована и много красива млада жена, съпруга на мъж с високо положение. Ала не са имали деца — или пък дори и да са имали, те отдавна бяха отлетели от живота й. А съпругът й, господарят на къщата, вероятно е бил отнесен от някоя болест в разцвета на силите си и я е оставил само със спомените и горчивата липса на апетит, с изключение на онези мигове, когато сънищата за миналото я разбуждаха.

Или може би и тя лесно се буди от препълнения си мехур — помисли си Аш, изсумтя и си каза, че е просто един стар глупак.

Внезапното трополене по стъклото му даде да разбере, че в любопитството си се е завъртял твърде много и сега пикае върху единия ъгъл на прозореца. Струята му рязко секна, когато жената вдигна поглед.

Аш затаи дъх, без да помръдва. Беше почти сигурен, че тя не може да го види на тази светлина, макар странното да беше, че за миг почти му се прииска тя да го зърне.

Жената отново сведе поглед към масата и оскъдната храна в чинията. Аш се изтръска и избърса ръцете си в туниката. Кимна мълчаливо за лека нощ към жената и се приготви да се връща обратно.

Точно тогава едно примигване в светлината на свещта привлече вниманието му. Голяма огнена нощна пеперуда, която светеше със своя собствена вътрешна светлина, се въртеше около пламъка на свещта, сякаш го ухажваше. Пламъкът потрепваше под мимолетния допир на крилата й. Едното от тях бързо залепна за разтопения восък на фитила. Крилото се сгърчи, накъдри се и след това пламна. Другото махаше трескаво, когато тялото на пеперудата се запали, след което и то пламна. Накрая създанието се превърна в гърчеща се форма, която изгаряше жива в миниатюрната пращяща клада.

Аш извърна поглед, в устата му се появи горчив вкус. Не можеше да се насили да погледне отново нататък. Вместо това се закатери нагоре по зидарията на стената, колкото можеше по-бързо, сякаш за да избяга от нежеланите картини, които внезапно се бяха появили в ъглите на съзнанието му. Но те въпреки това го настигнаха. Докато се прехвърляше през парапета, за момент не виждаше нищо друго, освен млад мъж, който гореше на друга клада. Неговият ученик, младият Нико.

Аш си пое мъчително въздух, като човек, ударен внезапно и силно в корема. Вдигна поглед към Храма на шепотите, чиято извисяваща се сянка беше украсена с гирлянди от осветени отвътре прозорци. Тя беше някъде там, вътре — матриархът, която оплакваше своята загуба. Най-вероятно беше в Залата на бурите на самия му връх, която беше ярко осветена. Светеше така през последните четири нощи, през които Аш я наблюдаваше.