Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Когато го завлякоха в залата на ледената крепост, Аш беше полумъртъв от студа, на който беше изложен. Хвърлиха го в краката на техния крал и той се строполи върху кожите с изненадано стенание. Тялото му се тресеше и сякаш искаше да се сгуши около слабата топлина на сърцето му, а пресекливият му дъх излизаше на облачета пара.

Бяха свалили кожите, в които беше облечен, и той лежеше свит на кълбо във втвърдените гънки на замръзналите си вълнени долни дрехи. Бяха му взели ножа. Беше сам. Въпреки това сякаш сред тях бяха захвърлили диво животно. Селяните крещяха в задимения въздух, а въоръжените членове на племето си подвикваха за кураж, докато го мушкаха в ребрата с копията си от кост и го обикаляха предпазливо с подскоци. Надничаха през парата, която се издигаше като дим над чужденеца. Дъхът му се стелеше на облаци върху пълните им с въшки кожи. През пролуките в тези облаци се виждаше как по замръзналия му череп се стичат малки капчици. Те заобикаляха ледените стрехи на веждите му, ъгълчетата на очите му и капеха от острите му скули и нос, и от края на брадата му. Под топящия се лед върху лицето му кожата му беше черна като водата през нощта.

Виковете се усилиха тревожно, сякаш местните се готвеха да го довършат още сега, докато лежеше на пода.

— Брушка — изръмжа кралят от своя трон от кости.

Гласът му избоботи от дълбините на гърдите му, накъса се от ледените колони, подредени по дължината на помещението, и се отрази обратно към него от високия купол на тавана. На входа воините на племето започнаха да изблъскват ококорените селяни обратно към прохода под арката. Те се съпротивляваха и протестираха шумно. Идването на този появил се от бурята стар чужденец ги беше привлякло тук и те умираха от желание да разберат какво ще му се случи.

Аш не осъзнаваше всичко това. Дори копията, които го мушкаха, не успяха да привлекат вниманието му. Онова, което най-сетне го разбуди и го накара да надигне глава от пода, беше усещането за топлина. Наблизо имаше мангал, в който димяха и горяха парчета лой.

Той запълзя към топлината, докато ръчкащите го копия се опитваха да го спрат. Продължиха да го бодат, когато той се сви на кълбо около топлината, и макар да потрепваше при всеки удар, той отказа да се отдръпне от нея.

— Ак, ак! — излая кралят и заповедта му накара воините да се отдръпнат назад.

В залата се възцари тишина. Пламъците пращяха. Племенните воини дишаха тежко, сякаш току-що се бяха завърнали от дълъг пробег. На този фон стонът на облекчение, който се разнесе от гърлото на Аш, прозвуча оглушително и ясно.

Все още съм жив — помисли си той с известно учудване, изпаднал в нещо като делириум, докато топлината на огъня се процеждаше в тялото му. Стисна юмруци, за да усети скъпоценната топлина, затворена в тях. Усети иглички по кожата си.

Той най-сетне вдигна поглед, за да прецени в какво положение се е озовал. Видя проблясващата от мазнина кожа, одеялата, метнати като наметала върху недохранените тела, лицата, пробити с парчета кост, мършави и с очи, в които имаше глад и малко отчаяние. Преброи общо девет въоръжени мъже.

Зад него кралят чакаше.

Аш се стегна. Съмняваше се, че ще може да се изправи веднага. Вместо това започна да се влачи на колене, за да се изправи лице в лице с човека, заради когото беше рискувал да измине целия този път, за да го открие.

Кралят го изучаваше, сякаш обмисляше коя част от него да изяде първо. Очите му бяха като късове кремък, потънали в плътта на лицето. Беше огромен мъж с толкова тлъсто тяло, че бе нужна лента от твърда обработена кожа през скута, която да придържа провисналото му шкембе. Като се изключат кожената огърлица, падаща на гърдите му, и краката му, обути в огромни ботуши от петниста кожа, той седеше напълно гол и тялото му лъщеше от дебелия слой мазнина, с която беше намазано.

Кралят отпи от човешкия череп и премляска бавно и с наслада. Оригна се, двойната му брадичка се разтресе и след това се изпърдя продължително и самодоволно, от което във въздуха се разнесе остра смрад. Аш продължи да мълчи невъзмутимо. Струваше му се, че през целия си дълъг живот се е сблъсквал с такива хора — незначителни вождове, крале на просяците, а веднъж дори и с един самопровъзгласил се бог. Това бяха все хора, които понякога се криеха зад илюзията за своя ранг и жалкия си благороден произход, макар че, както и мъжът пред него, всъщност бяха чудовищата, каквито трябваше да бъдат всички владетели, издигнали се сами.