Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

— Няма да дойдеш с нас, нали?

— Не. Май няма да дойда.

Едрият алхази се върна на кея и се отдалечи на известно разстояние от лодката. Аш бавно го последва.

Двамата застанаха един срещу друг под бледото сутрешно слънце.

— Не можеш да направиш това — заяви Барача.

— И въпреки това трябва да го сторя.

— Бъди откровен, стари глупако. Искаш да отмъстиш за твоето момче. Искаш да убиеш матриарха.

Аш не го отрече.

Барача говореше тихо, макар да изричаше думите със сила.

— И какъв пример даваш с тези си действия? Нашият най-стар рьошун отива да търси лично отмъщение?

— Търся справедливост. Това е най-малкото, което това момче заслужава да сторя за него.

— Играеш си с думите — изсумтя Барача. — Ако направиш това, ще нарушиш кодекса ни. Говориш за лично отмъщение, а то противоречи на всичко, към което се стремят рьошуните. Дори аз разбирам това.

— Тогава значи вече не съм рьошун — студено отвърна Аш — и нарушавам само своите лични правила, а не тези на ордена.

Барача го сграбчи за рамото. Старият чуждоземец сведе очи към ръката, която го държеше, сетне вдигна поглед към гневните очи на алхази.

— Рьошун или не, даваш пример на всички нас. Просто си се побъркал от мъка, това е всичко. Не си на себе си.

— Не, не съм. Обливах се в пот заради кошмарите, които сънувах в продължение на две седмици. Вчера сутринта се събудих и открих, че те са истина. — Аш хвана ръката на Барача и без усилие я свали от себе си.

— Чуй ме, алхази — вече не знам нищо друго, освен че не мога да живея в мир със себе си и една секунда повече, ако не доведа това докрай.

За момент Барача се разтрепери, на прага да изпадне в ярост. Стисна юмруци. Лицето му пламна от нахлулата в него кръв. Така ставаше винаги, когато нещата не се развиваха както той иска.

Доста неочаквано в съзнанието му се появиха думите на Благословения пророк:

Не съди за човек по пътя, който следва. Освен ако следваш всяка негова стъпка в същата посока, ти не можеш да кажеш накъде се е запътил някой друг, нито какво оставя след себе си.

Барача погледна нагоре към небето, след това надолу към земята, а накрая отново към съсипания от мъка съсухрен чуждоземен пред себе си.

Въздъхна обезсърчено.

— Тогава нека благословията на Забрим бъде с теб, стари глупако — каза той и протегна ръка.

Аш я погледна за момент с присвити очи, след това я стисна.

Барача закрачи обратно към лодката.

— Барача — извика след него Аш.

Едрият мъж се обърна.

Аш извади урната с пепел от раницата си. Приближи се и я подаде на алхази.

— Пази я, докато се върна — заръча той. — Ако не се върна, погрижи се майка му да я получи. Алеас знае коя е.

Барача кимна. С урната в ръка той скочи в лодката. Моряците я оттласнаха от кея и натиснаха греблата.

Докато лодката пореше вълните към очакващия я кораб, а солената вода се плискаше покрай бордовете й, Барача се обърна на пейката си, за да помаха за сбогом на Аш, защото знаеше, че най-вероятно няма да го види никога повече.

Но старецът вече се беше обърнал и отправил към града.