Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

— И аз така предположих.

Разнесе се хриптящо дишане, сухо като изгнило дърво.

— Самозабравяш се, дипломате. Обуздай тази своя арогантност или ще се погрижа тя да бъде избита насила от теб.

Тя бърка неприязънта ми с арогантност — помисли си Че. — Колко типично за тези хора.

Той се овладя, поне дотолкова, че да промърмори някакво извинение.

— Много добре — каза жената. — Ето задачата ти. Светият матриарх скоро ще напусне Ку’ос. Тя се нуждае от дипломат, който да я придружава по време на предстоящата кампания.

— Значи подготовката за нашествието продължава?

— Разбира се. Матриархът беше отслабена от смъртта на сина си. Победа на бойното поле ще подпомогне укрепването на позициите й.

— Какво очаквате от мен?

— А, понякога забравям, че вашите инструктори ви учат, че трябва да знаете само онова, което е необходимо. Може би се дължи на възрастта ми, способностите ми отслабват. — Отново се разнесе онова хриптене и Че осъзна, че това е смях. Гласът продължи: — Тогава ще ти обясня. Виждаш ли, в нашия орден имаме традиция, която води началото си от най-ранните дни на империята. Когато някой патриарх или матриарх отиде на бойното поле, той е придружаван от избран дипломат.

— Защо аз? — направо попита той.

— Никога преди не си ми задавал такъв въпрос — прошепна гласът.

Че си прехапа езика. Думите, които излизаха от устата му, преди да ги помисли, започваха да го смущават. Маската му се пропукваше и което беше по-лошото — изглежда, той не можеше да попречи с нищо това да се случи.

— Избрах теб — отвърна гласът, — защото повечето дипломати бяха изпратени в Минос, за да започнат първоначални преговори и за да подсилят убеждението, че Минос, а не Кхос, е нашата цел. Ти, Че, си най-добрият от останалите тук.

Може би това дори беше самата истина.

— Какви са заповедите ви?

— Прости. Подчинявай се на матриарха.

— Това ли е всичко?

— Има още едно нещо.

Той зачака. Вече знаеше, че неговите началници оставят най-важната част от мисията му за накрая.

— Матриарх Сашийн поема голям личен риск с това начинание — продължи гласът, после се поколеба, сякаш за да събере достатъчно воля да изрече онова, което предстои да каже. — Ако стане очевидно, че тя ще попадне в ръцете на неприятеля, или ако тя реши, че всичко е загубено, и се опита да побегне към дома… Тогава ти, млади дипломате, трябва да я убиеш.

— Да я убия?

— Да я убиеш.

Че хвърли поглед през рамото си, сякаш беше възможно някой да ги слуша.

— Това някакво изпитание ли е?

— Не, това е заповед. Не можем да рискуваме един Свят матриарх на Ман да попадне в ръцете на мерсиянците. Нито пък можем да й позволим да подвие опашка и да избяга. Престижът на империята би пострадал твърде много от кое да е от двете. Тя или ще спечели, или ще умре като мъченица. Ясно ли е?

Дъхът му заседна в гърлото. Зачуди се колко ли предишни дипломати, които са придружавали светия водач, са получавали същите указания. Осъзна, че може би всички — защото никой от техните водачи не беше попадал в ръцете на неприятеля, нито пък беше напускал бойното поле, без да загине в битката.

Внезапно всичко, което Че знаеше за структурата на властта в империята и за това, кой наистина я управлява, се промени из основи.

— Да, ясно е.

— Добре. Тогава тръгвай, дете мое.

Заради огромните размери на Министерството на войната неговите коридори и зали обикновено изглеждаха пусти. Човек можеше да мине от единия край на сградата до другия и почти да не срещне хора. Беше тихо като в библиотека или в музей. През дебелите врати от тик от време на време се чуваше шепот на разговори, а в залите се разнасяше силното тиктакане на стенни часовници. В парка отвън лаеха кучета и крещяха деца, но тези звуци бяха приглушени от прозорците с бели рамки, през които в сградата нахлуваше светлина. Сега стотиците стъкла потреперваха отново и отново от далечния грохот на оръдията.

На по-важните места в цялата сграда беше разположена охрана. Стражите стояха неподвижни като статуи и присъствието им почти не се забелязваше, докато наблюдаваха минаващите покрай тях с разфокусиран поглед.

В момента двама от тях правеха точно това. Те познаваха мъжа, който вървеше към тях и към стаите на генерала, защото той беше адютантът на Крийд и идваше тук по няколко пъти на ден. Тази сутрин обаче лицето му беше по-бледо от обичайното и стъпките му отекваха като ускорения пулс на сърце. Когато приближи, мъжете от караула забелязаха малките зелени квадратчета от графови листа, които все още бяха залепени по лицето му на местата, където се беше порязал, докато се бръсне, както и разчорлената му, несресана коса.