Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Тук, в Храма на чувстващите, майката на Че беше ужасена от онова, което тя възприемаше като истинска трагедия за империята. По някакъв начин тя се смяташе за лично засегната от случващото се в Храма на шепотите, особено когато то касаеше самия матриарх. Без съмнение това беше следствие от разговорите в леглото, които толкова често водеше с жреците на храма. Че знаеше, че тя привлича клиенти от по-висока класа в сравнение с останалите жени.

— Днес кожата ти изглежда ужасно — смъмри го тя, докато седяха до фонтана на седмия етаж на Храма на чувстващите.

— Благодаря ти, че ми го напомни, майко.

— Не се грижиш за себе си. Имаш изтощен вид.

Той отдръпна лице от докосването на меките й пръсти.

— Бях на път — отвърна той — във връзка с дипломатични проблеми. Имаше трудности.

— Имам своите източници и знам, че си се върнал още преди дни. Би трябвало досега да си си починал добре.

Въздухът тук беше прохладен, освежен от малките водопади на фонтана. Че можеше да види отражението си върху повърхността на езерцето, но то беше замъглено. Той разсеяно прокара върховете на пръстите си през набраздената от вълнички вода.

— Не спя добре — призна накрая.

Майка му се вгледа по-внимателно в него. Втренченият й поглед го накара да се почувства неудобно и той отказа да я погледне в очите.

— Безпокои ли те нещо?

Че вдигна поглед. В другия край на залата седяха няколко евнуси, които клюкарстваха помежду си. Думите им едва се чуваха на фона на плисъка от фонтана, но въпреки това той сниши глас, преди да заговори.

— Майко — започна той, след което направи пауза, мъчейки се да изрече думите, които искаше да каже. — Някога мислила ли си да напуснеш това място?

— Да напусна храма? — примигна изненадано тя.

— Ку’ос, майко. Орденът на Ман. Никога ли не си мислила, че можем да зарежем всичко това и да живеем както ние изберем?

Тя хвърли бърз поглед към евнусите.

— Да не си си загубил ума? — изсъска тя и се наведе по-близо до него. — Да напусна ордена? Какво те е прихванало да говориш такива неща? Защо бих искала да напусна дома си?

Че извърна поглед от пламтящите й очи. Тя възвърна самообладанието си.

— Сине мой, независимо дали ти харесва, или не, този живот ме устройва. Тук съм в безопасност. Мога да имам каквото пожелая. И в замяна на това мога с нещо да допринеса посвоему за общото добруване на Ман. Тук имат нужда от мен. Ценят ме.

— Ти си уличница — отвърна той, преди да успее да се спре.

Усети жилещата й плесница върху лицето си. Евнусите спряха да бъбрят и погледнаха към тях от другата страна на фонтана.

— Гледайте си вашата работа — предупреди ги Че и те бързо извърнаха погледи.

— Майко — опита той отново, този път по-тихо, — тук си в опасност. Трябва да знаеш това. Ти си онова, с което те ме държат в подчинение.

— Глупости. През годините си създадох много приятели, Че. Хора с високо положение. Те знаят, че съм вярна на Ман. Няма да позволят да ми се случи нищо лошо. — Тя направи пауза и присви очи. — Защо? Да не би да планираш нещо, което да разгневи началниците ти?

Че усети в каква опасност се намира и сдържа езика зад зъбите си.

Той загреба шепа вода и намокри лицето си. Това го освежи, макар вкусът на водата върху устните му да беше странно кисел.

— Просто съм напрегнат — най-сетне отвърна той. — Може би трябва да си намеря по-спокойна работа.

Изправи се. По брадичката му се стичаха капки вода.

— Трябва да тръгвам.

Всички следи от подозрителност изчезнаха от лицето на майка му.

— Толкова скоро? Та ти тъкмо дойде!

Че кимна. За миг му се прииска да протегне ръка и да докосне лицето й — да я докосне, да се почувства свързан с нея, да се почувства по-близо до тази жена, която му беше чужда дори сега. Но той знаеше, че това ще й се стори странно и само ще го издаде още повече.

— Ще се видим скоро, майко. Грижи се за себе си.

Днес дъхът на невидимия вонеше на подправки. Не беше високият превзет носов глас, който беше говорил с Че преди да поеме към Чийм, нито пък обикновеният груб баритон на човека, на когото беше докладвал при завръщането си. Гласът беше женски — него чуваше най-рядко.

Не харесваше този глас. Не харесваше нито един от тях, но този му беше особено неприятен. Че винаги се чувстваше неспокоен, когато го чуеше през дървения панел на стената в потъналата в сенки ниша. Беше приглушен и звучеше мрачно и древно, сякаш говореше самата смърт.

— Имам нова задача за теб — каза му гласът.