Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Накрая Марлий го беше сграбчила здраво за ръката.

— Какво има? — изсъска тя.

Бан се беше насилил да я погледне в очите. В този миг лудостта го беше напуснала.

Какво правя? — беше се зачудил той, идвайки на себе си.

Бан дълго и шумно издиша. Погали ръката й, за да се извини.

— Може би нищо — беше отвърнал нежно той и я бе притеглил към себе си.

Зарови лицето си в косата й, ухаеща на горски плодове, и притисна твърдото й тяло към своето. Усети гърдите й, слабините й и тънкия й кръст между ръцете си. И в тази прегръдка почувства как цялото изтощение от войната нахлува в него, сякаш годините на някой старец внезапно са били изсипани върху млад човек, който не заслужава това. Разтреперан той се запита отново: Какво правя? Имаше усещането, че всичко, което обича и което придава смисъл на живота му, се крие в отговора на този въпрос.

Марлий вдигна липсващия му ботуш, който беше открила малко преди това. Очите им проблеснаха и те опряха чела едно в друго. Той я целуна по лицето.

В ръката си продължаваше да стиска смачканото съобщение.

— Какво мислите, сър? — попита Бан и облиза сухите си устни. — Звучи ми като предстоящо нашествие.

Старият воин стоеше толкова близо до стъклото на прозореца, че дъхът му го замъгляваше. Избърса го с ръкава си с едно движение на ръката.

— Да, така звучи, нали?

— В Кхос ли?

Генералът се замисли за момент.

— Може би.

При тези думи Бан усети как кръвта напусна лицето му.

— Но какво можем да направим?

Известно време Крийд не казваше нищо, а само гледаше с присвити очи към Щита под тях.

— Трябва да уведомим Съвета — каза той накрая.

Бан се вгледа в профила на началника си, очертаващ се смътно на дневната светлина. За момент — за не повече от една-две секунди — брадичката на генерала потрепери.

— Ние сме причината за това — каза Сересе, докато гледаше през прозореца на каретата към разрушението навън, петната от кръв по улиците и почернелите сгради, от които все още се надигаше дим.

Барача я погледна озадачено. Напоследък не разбираше дъщеря си. До него Аш изглеждаше изгубен в своя собствен свят. След възстановяването си почти не говореше.

Каретата зави на изток към Първото пристанище, следвайки криволичещия главен път, известен като Серпентината. Сякаш несъзнателно Аш поглади с ръка малкото шишенце с прах, което висеше на врата му, потънал в мислите си.

Бяха преценили, че е твърде рисковано да си запазят билети за пътнически кораб, пътуващ направо за Чийм. Регулаторите щяха да следят пристанищата с надеждата, че рьошуните ще напуснат скривалището си сега, когато пристанищата са отворени отново. Вместо това те се срещнаха с един контрабандист, познат на Барача, и му предложиха голяма сума пари за места на бързия му едномачтов платноход. Той имаше намерение да превози товар дрос до Пало-Фортуна. Оттам те лесно можеха да намерят транспорт, за да се завърнат в Чийм. Тази възможност беше по-безопасна. Така щяха да избегнат митницата и да стигнат до кораба с малка гребна лодка от пристана пред частните складове.

Кочияшът дръпна поводите и зеловете спряха. Вдясно от тях, зад кея, се простираше откритият залив с корабите на флотата, които стояха на котва. Каретата се разлюля, когато четирите фигури, обвити в наметала и скрити под качулки, слязоха от двете й страни. Барача плати на мъжа и последва останалите трима до края на кея, където във водата се полюшваше гребна лодка. При греблата седяха шестима брадати моряци, които неспокойно оглеждаха околността. Държаха греблата си вертикално във въздуха.

Рьошуните спряха за момент, за да погледнат огромния флот.

— Чудя се накъде се готвят да отплават — замислено рече Барача.

— Накъдето и да е, жал ми е за тях — отвърна Алеас.

Моряците чакаха. Не искаха да се мотаят, след като корабът им вече беше натоварен и готов да отплава.

— Не забравяйте — обърна се Барача с приглушен глас към Алеас и дъщеря си, — ние сме избягали роби, а Аш е монах, който ни придружава на път към мисията си в Минос. Говорете само когато ви питат и гледайте да не се набивате на очи.

Алеас и Сересе първи се спуснаха в лодката. Моряците не ги поздравиха, само грубо ги подканиха да сядат бързо и да не се пречкат. Аш остана назад, като продължаваше да опипва шишенцето на врата си.

Барача се приготви да последва двамата младежи. Той спря, все още стъпил с един крак на кея. Промърмори нещо, което прозвуча като ругатня, и се обърна към Аш.