Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Подпря се на стената за момент, докато дъвчеше и преглъщаше горчивия им вкус. Болката в главата му отслабна.

Той остави кожите си. Когато извади острието от канията, стоманата проблесна. Двойката продължаваше да спи, докато той тихо се върна обратно до входа на главната зала.

През една цепнатина в завесите върху босите му крака плисна светлина. Аш напълни корема си с въздух. Издиша през ноздрите и пристъпи вътре гол като острието на ножа, който държеше ниско в ръката си.

Кралят спеше на трона си в далечния край на залата. Хората му — някои по двойки с жени — лежаха един до друг на пода пред него. Застанал на пост близо до входа, един полузадрямал воин се подпираше на копието си.

Аш вече не трепереше. Сега беше в стихията си и беше обвил студа около себе си като наметало. Не се страхуваше — страхът беше само спомен, стар като меча му. В този момент, преди да нападне, сетивата му бяха изострени. Забеляза една ледена висулка високо на тавана над мангала. Чуваше се тихо съскане всеки път, когато капките от нея падаха върху пламъците. Подуши острата миризма на риба, пот, горяща мас и нещо друго, почти сладникаво, от което стомахът му изкъркори. Усети как мускулите му запяха в очакване.

Пазачът забеляза движението и то го разбуди и го накара да се размърда. Вдигна поглед, за да види Аш, който го връхлетя с окървавено лице и оголени зъби. Острието изсвистя. То очерта дъга в задимения въздух и се заби в гърдите на мъжа, без да срещне съпротива. Докато падаше, воинът нададе сподавен вик.

Това беше достатъчно да събуди останалите.

Воините се пресегнаха към копията си, докато се мъчеха да се изправят на крака. Без някой да им заповяда, те се втурнаха към Аш от двете страни.

Той ги разпръсна, все едно бяха деца. С по един-единствен удар закла мъжете, които се изпречиха на пътя му, без да влага нищо в това. Той беше тишина насред суматохата. Движенията му се ръководеха от инстинкти, чиято единствена цел бе да върви напред и само напред. Разсичането и мушкането следваха естествения ритъм на стъпките му.

Преди още последният воин да падне, Аш беше пред трона. Зад него от кървящите тела по пода се надигна мъгла.

Кралят седна треперещ от ярост и огромните му ръце се напрегнаха върху подлакътници от кост на стола, сякаш се опитваше да стане. Беше пиян и дъхът му вонеше на алкохол. Гърдите му се надигнаха, като че ли имаше нужда от повече въздух, и от отворената му уста започна да се стича тънка струя слюнка, докато наблюдаваше през полузатворените си клепачи рьошуна, застанал пред него.

Аш си помисли, че прилича на разгневено момче и след това прогони тази мисъл.

Рьошунът изчисти кръвта от ножа си и поднесе върха му под брадичката на краля. Дишането на огромния мъж се ускори.

— Хут! — отсече Аш и притисна острието към кожата, принуждавайки краля да вдигне лице и да го погледне в очите.

Кралят насочи очи към ножа, опрян в гърлото му. Струйка от кръвта му се стичаше надолу по жлеба в стоманата, без да среща каквото и да е съпротивление, като вода върху платно с маслени бои. Той вдигна поглед към Аш. Един мускул потрепваше под лявото му око.

— Акужка — изсъска кралят.

Острието си проби път към мозъка му. В един момент в погледа му имаше живот, в следващия вече го нямаше.

Аш се изправи и си пое въздух. Около трона се надигна пара от съдържанието на мехура на краля, което внезапно се изля на пода и измокри ботушите му.

Аш свали Клеймото от врата на краля и го надяна на шията си. После се замисли и затвори очите на мъжа.

Отправи се към дървения сандък до стената. Отвори го и издърпа от него мъжа алхази, който се беше свил вътре.

— Свърши ли се? — изграчи мъжът и се вкопчи в Аш така, сякаш възнамеряваше да не го пусне никога повече.

— Да — гласеше краткият отговор на Аш.

И те си тръгнаха.

Бан се беше качвал много пъти в живота си на Върха на истината. Беше широк зелен хълм с полегати склонове. Не беше особено висок и въпреки това тази сутрин, докато се катереше по пътеката, която се виеше към плоския връх, тя му се струваше по-стръмна от когато и да било досега. Не можеше да проумее защо е така.

— Бан — повика го Марлий, която крачеше до него, и ръката й, хванала неговата, го дръпна да спре.

Той се обърна. Погледът на съпругата му беше насочен към пътеката отзад и тя бе засенчила с ръка очите си от слънцето. Юно, десетгодишният им син, се мъчеше да не изостава. Беше дребен за възрастта си и кошницата за пикник, която носеше, бе твърде тежка за късите му ръце. Въпреки това настояваше да я носи.