Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

При тези думи Ошьо махна с ръка.

— Но ти не си във форма. Пристъпите ти се влошават. Заради тях от дни вече едва виждаш, камо ли да се движиш. Как можеш да очакваш да свършиш работата докрай и да отмъстиш? Не. Не мога да го позволя.

— Трябва да го сториш! — изрева Аш.

В другия край на палатката Ошьо, водачът на ордена на рьошуните, примигна, но не каза нищо.

Аш наведе глава. Започна да диша дълбоко, за да се успокои.

Изрече бавно следващите думи, сякаш ги принасяше в жертва пред олтар:

— Ошьо, познаваме се от по-дълго от половин човешки живот и сме нещо повече от приятели. Повече сме дори от баща и син или братя. Затова чуй думите ми. Имам нужда от това.

Двамата се втренчиха един в друг — той и Ошьо, заобиколени от платнището на палатката и хиляди мили пустош, тук, в тази клетка от топлина, която беше толкова малка, че дъхът на мъжете се смесваше.

— Много добре — най-сетне промърмори Ошьо и Аш се олюля от изненада.

Отвори уста да му благодари, но Ошьо вдигна ръка.

— При едно условие и то не подлежи на обсъждане.

— Продължавай.

— Най-накрая ще си вземеш ученик.

Порив на вятъра притисна палатката към гърба му.

— Ще поискаш това от мен? — настръхна Аш.

— Да — отсече Ошьо. — Ще поискам това от теб, както и ти го поиска от мен. Аш, ти си най-доброто, с което разполагам — по-добър си дори, отколкото бях аз. Въпреки това през всичките тези години винаги си отказвал да обучаваш ученик, да предадеш уменията и интуицията си.

— Знаеш, че съм имал своите причини за това.

— Разбира се, че знам! Познавам те повече от коя да е друга жива душа. Бях там, не помниш ли? Но в онзи ден не само ти загуби син в битката… или брат, или баща.

Аш наведе глава.

— Не — съгласи се той.

— Тогава ще го направиш ли, ако оцелееш след всичко това?

Все още не можеше да погледне към Ошьо, вместо това очите му бяха втренчени в разсеяния отблясък на пламъците. Старецът добре го познаваше. За Аш той беше като огледало, живо, дишащо огледало, което отразяваше всичко онова, което Аш би се опитал да скрие от себе си.

— Искаш ли да умреш сам там, в тази забравена пустош?

Мълчанието на Аш беше достатъчно красноречив отговор.

— Тогава приеми предложението ми. Обещавам ти, че ако го направиш, ще се измъкнеш от това положение, ще видиш отново дома си и там ще ти позволя да продължиш с работата си, поне докато обучаваш някого.

— Това сделка ли е?

— Да — убедено отвърна Ошьо.

— Но ти не си истински. Изгубих тази палатка преди два дена, а ти не пътуваше с мен, когато това стана. Ти си сън. Сделката, която предлагаш, не означава нищо.

— И въпреки това казвам истината. Нима се съмняваш?

Аш се вторачи в празната чаша. Топлината вече беше напуснала извитата й форма и сега тя засмукваше неговата от ръцете му.

Аш беше приел болестта си и нейния неизбежен краен изход. Правеше го по горе-долу по същия начин, по който приемаше всички онези животи, които отнемаше, докато вършеше работата си — със своеобразен фатализъм. Може би следствието от тази гледна точка беше усещането за меланхолия в това, че по същността си животът е горчиво-сладък, без някакъв особен смисъл, освен онзи, който самият ти му придаваш. Насилие и мир, правилно и погрешно — всички избори, които човек правеше, не означаваха нищо особено или поне нищо основополагащо за една вселена, която сама по себе си беше напълно неутрална и търсеше единствено равновесие, създавана вечно и безкрайно от потенциалите на Дао. Той умираше и това беше всичко.

Въпреки това не желаеше животът му да приключи тук, в тази пуста равнина. Искаше, ако може, да види слънцето отново и да отвори уста за топлината му. Преди това да вдиша острия мирис на живота, да почувства хладното боцкане на тревата под ходилата си, да слуша плисъка на водата по скалите. И тук, във фантазията на този сън, Ошьо беше въплъщение на това желание — в този момент Аш не смееше да се надява, че може да е нещо повече.

Той заговори, вдигайки поглед.

— Разбира се, че се съмнявам — отвърна Аш на въпроса на своя учител.

Но Ошьо беше изчезнал.

Налегна го бавна, извикваща гадене болка. Пристъпът замъгли зрението му. Болката стегна хватката си около главата му като менгеме, стиснало черепа му от двете страни.

Тя го изтръгна от бълнуването.

Аш присви очи към мрака на ледената колиба. Голото му тяло се разтърсваше от гърчове. От миглите му висяха миниатюрни ледени висулки. Почти беше заспал.

От отвора в покрива не се чуваха звуци. Бурята най-сетне беше спряла. Аш наклони глава на една страна и се заслуша. Залая куче, скоро последвано от други.