Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Бан избърса потта от челото си. В момента, в който отдръпна ръката си и хладният въздух докосна кожата му, той си помисли, че не иска синът му да види това днес. И тогава разбра, че не хълмът е по-стръмен тази сутрин, а вътрешната му съпротива да го изкачи, е по-голяма.

Една ябълка падна от кошницата. Беше червена и лъскава като червило и се затъркаля надолу по загладените от безброй крака камъни на пътеката. И двамата родители наблюдаваха как момчето я спря с крака си, след което изруга и се наведе да я вземе.

— Имаш ли нужда от помощ? — извика Бан и се опита да не мисли за парите, които му бе струвала тази ябълка и останалата част от скъпоценната храна.

Момчето отвърна с гневен и мрачен поглед. То пусна ябълката в кошницата, вдигна товара си и продължи.

В далечината отекна гръмотевица, макар по небето да нямаше облаци. Бан извърна поглед от сина си и докато издишваше, се опита да се отърве от тревогата, която напоследък се таеше в стомаха му. Насили се да се усмихне. Това беше трик, който беше научил през годините, в които воюваше в Червената гвардия. Ако опънеше устните си в усмивка, товарът сякаш ставаше малко по-лек.

— Хубаво е да те видя да се усмихваш — каза Марлий и около ъгълчетата на кафявите й очи се появиха бръчици.

На гърба й, увита в платно, с отворена уста спеше невръстната им дъщеря.

— Хубаво е да прекараме един ден далеч от стените. Макар че бих предпочел да сме на всяко друго място, само не и тук.

— Щом като е достатъчно голям да пита, значи е достатъчно голям да го види. Не може вечно да го държим настрана, Бан.

— Не, но можем да опитаме.

При тези думи тя се намръщи, но стисна ръката му по-здраво.

Под тях градът Бар-Кхос бучеше като далечна река. Над близкото пристанище се носеха и спускаха чайки. Кръжаха със стотици като снежна буря в далечните планини. Бан ги наблюдаваше, засенчил с ръка очите си, докато те се спускаха една след друга бързо и ниско над гладката като огледало вода и обърнатите им отражения прелитаха между корпусите на корабите. Слънчевата светлина искреше върху повърхността в златисти отблясъци. Останалата част от града трептеше под маранята. Хората бяха малки и замъглени, докато се движеха по потъналите в дълбока сянка улици. Камбаните от куполите на Белия храм звъняха, откъм Стадиона на оръжията отекваха рогове. В замрежения от прах въздух проблясваха огледалата от кошовете на търговските балони, привързани към високите кули. Зад тях, отвъд северните стени, един небесен кораб се издигна от пилоните на небесното пристанище и се насочи на изток по своя опасен път към Занзахар.

На Бан му се струваше странно, че животът продължава както обикновено, дори и сега, когато градът е на ръба.

— Какво чакаш? — Джуно се беше задъхал, докато ги настигне.

Този път усмивката на Бан беше искрена.

— Нищо — отвърна той на момчето.

В дни като този — знойния Ден на глупаците през най-горещия период от лятото — за хората беше нещо обичайно да напускат нагорещените улици на Бар-Кхос, за да потърсят убежище на върха на Планината на истината, около чиято най-висока част се простираше парк. Там винаги подухваше свеж бриз от морето. Когато пътеката стигна до парка, тя стана равна. Малкият Джуно, който вече по-уверено носеше товара си, се възползва от възможността да ускори крачка и да изпревари родителите си и останалите хора, които се разхождаха спокойно. Заедно заобиколиха тясна поляна, където група деца си играеха с хвърчило и се караха кой да е следващият, който ще го управлява. Край тях, на пейка в сянката на изсъхнало джупово дърво, стар монах просяк седеше с бутилка вино и разговаряше с кучето си. Кучето, изглежда, не го слушаше.

Във въздуха отново проехтя гръмотевица. Сега, когато бяха по-близо до южните стени на града, звукът беше по-отчетлив. Джуно хвърли поглед назад към родителите си.

— Побързайте — извика той, неспособен да сдържи вълнението си.

— Трябваше да вземем неговото хвърчило за по-късно — каза Марлий, когато децата прекратиха разправията си и успяха да пуснат кутията си от хартия и дърво перо по вятъра.

Бан кимна, но не отговори. Вниманието му беше привлечено от сградата, която се издигаше на върха на хълма, в самото сърце на парка. Високите й стени бяха обградени от жив плет и по тях имаше стотици прозорци в бели рамки, които отразяваха небето или бяха черни, в зависимост от това, накъде гледат. Бан се явяваше в тази сграда почти всеки ден в качеството си на адютант на генерал Крийд. Неволно погледът му се плъзна по крилото на Министерството на войната, където знаеше, че се намира кабинетът на генерала. Потърси силуета на стареца в някой от прозорците.