Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Бан едва бе успял да научи имената на останалите новобранци в ротата си, които бяха също толкова зелени и необучени като него, когато пристигна маниански пратеник на зел и поиска от града да се предаде. Условията бяха достатъчно прости — отворете вратите и повечето от вас ще бъдат пощадени, бийте се и всички ще бъдат поробени или избити. Пратеникът обяви на високата стена пред него, че съпротивата срещу предопределеното от Светия Ман е излишна.

Един по-нетърпелив стрелец на крепостния вал застреля пратеника. Откъм укрепленията се надигна вик. Беше пролята първата кръв.

Градът затаи дъх в очакване на онова, което ще последва.

В началото броят на нашествениците изглеждаше невъобразим. За пет дни Имперската четвърта армия беше събрала десетки хиляди войници в Лансуей. Те прииждаха под строй с маршова стъпка, след което се разпръсваха, за да изграждат своята колония от палатки, укрепления от пръст, оръдия и гигантски обсадни кули под погледите на бранителите.

Атаките им започнаха с едно просто пронизително свистене.

В утрото на първото нападение Бан стоеше заедно с другите новобранци зад главните порти на първата стена. На едната му ръка бе провесен тежкият щит, а в другата стискаше меч. Не беше мигнал. Манианските снаряди цяла нощ бяха падали около тях и откъм имперските редици бяха отеквали рогове, чийто звук наподобяваше крясък на банши. Това беше изопнало нервите му докрай. Сега, в ранното утро, можеше да мисли само за едно — за Марлий, която беше у дома с нероденото им дете, уплашена до смърт за съпруга и баща си.

Манианците връхлетяха като вълна, надигаща се над скалите. Те атакуваха със стълби и обсадни кули крепостните валове в една-единствена смазваща линия. Отдолу Бан наблюдаваше със страхопочитание как мъжете в бели брони се прехвърлят през назъбения парапет и се нахвърлят върху бранителите от Червената гвардия. Бойните им викове не приличаха на нищо, което бе чувал дотогава — пронизителен вой, който сякаш не излизаше от човешко гърло. Беше чувал, че враговете поглъщат наркотици преди битка, за да увеличат бързината и силата си и най-вече за да прогонят страха. И наистина те се сражаваха като побеснели, без да ги е грижа за живота им. Свирепостта им слисваше кхосианските защитници. Редиците им се огънаха и почти се разкъсаха.

Беше ужасяваща касапница. Мъже се подхлъзваха и падаха от високото. От водосточните канали, издълбани в парапета, като пурпурен дъжд се лееше кръв. Някъде горе в суматохата от викове и стълкновения беше тъстът му. Бан не го видя да пада.

В действителност в онзи ден Бан не успя да използва меча си нито веднъж. Дори не се изправи лице в лице с неприятеля.

Стоеше редом с другите мъже от ротата си, повечето от които все още му бяха непознати. Всички лица, които виждаше, бяха пребледнели и загубили всякакъв дух. Шумотевицата от сражението го оставяше без дъх, с цялото си тяло изпитваше замайващото усещане, че пада в бездънна пропаст. Бан държеше меча пред себе си като пръчка. Щеше да е за предпочитане да е пръчка, защото поне знаеше как да я използва.

Някой наблизо се изпусна. Вонята, която се разнесе, ни най-малко не помогна на мъжете да възвърнат куража си, а породи у тях желание да побегнат, да отидат някъде далеч от тук. Новобранците трепереха като жребчета, които искат да избягат от огъня.

Бан така и не разбра какво в крайна сметка разби вратите. В един миг те бяха на мястото си пред тях, масивни и здрави, сякаш неуязвими. До него пекарят Рал пелтечеше, че сам е купил меча и щита си от пазара и че са си негови. Бан едва чуваше думите му. В следващия миг се озова по гръб, мъчейки се да си поеме въздух. Лицето му беше изтръпнало и безчувствено, чуваше силно звънтене и се опитваше да си спомни кой е и какво трябва да прави, както и защо зяпа млечносиньото небе, затъмнено от носещите се облаци прах.

Вдигна глава. Навсякъде около него се сипеше чакъл. Пред очите му беше старият Рал, пекарят, с очи и уста, отворени по-широко, отколкото е възможно. Мъжът беше вдигнал нещо — остатъка от ръката си. Китката все още висеше на едно сухожилие. Кръвта шуртеше в дъга, която улови ко̀сата слънчева светлина и за момент изглеждаше почти красива. Тогава Бан усети болката. Тя прониза разкъсаната плът на бузите му и в този момент той усети полъха от виковете на Рал в лицето си, макар да не ги чуваше. Погледна към портите между краката на мъжете, които все още стояха изправени. Откри, че гледа към килим от месо и кости, който помръдваше. Портите ги нямаше. От дима с вой изскачаха бели фигури.