Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Някак успя да се изправи на крака, като се олюляваше, докато оцелелите от неговата рота тичаха да запълнят пробойната. За Бан това беше същинска лудост. Фермери и амбулантни търговци, надянали брони не по мярка, се втурнаха право към убийците, които бяха твърдо решени да ги покосят. Очите на Бан пламтяха от онова, което виждаше, от устрема и дързостта, които проявяваха тези мъже, докато другарите им лежаха с разкъсани вътрешности под небето или се препъваха обезумели, опитвайки се да избягат далеч от тук. Това събуди нещо в Бан. Той се сети за меча в ръката си и реши, че трябва да изтича да помогне на малцината, които се мъчат да спрат прииждащите врагове.

Но не, вече нямаше меч. Той трескаво се огледа за него и отново видя стария Рал, застанал на колене, да му крещи нещо.

Какво иска от мен? — ядосано си каза Бан. — Да не очаква да му оправя ръката?

Защитниците при вратите бяха посечени като житни класове. Те бяха неопитни новобранци. А манианците далеч не бяха такива. Един сержант зад Бан изкрещя на мъжете да не отстъпват. От устата му пръскаше пяна, докато ги мушкаше в гърба и се опитваше да ги подреди в редица. Никой не го слушаше. Онези около Бан вече изпадаха в паника. Блъскаха го, псуваха, крещяха и искаха да избягат.

Тогава той разбра, че положението е безнадеждно. Не можеше да намери меча си. По земята лежаха други мечове, но нито един от тях не беше с правилния номер на дръжката, а по някаква причина точно в този момент за него беше жизненоважно да намери своето оръжие. Може би ако го беше открил, щеше да умре в този ден. Ала докато търсеше напразно, желанието му да се бие постепенно изчезна. Най-много искаше да види Марлий отново. Да види детето им, когато се роди. Да живее.

Бан сграбчи стария Рал и го метна на рамото си. Коленете му се подгънаха, но страхът му вдъхна сили. Остави се да бъде повлечен назад към вратите на втората стена заедно с останалите уплашени до смърт мъже. Хората около него поглеждаха назад през рамо, сега никой не говореше и не викаше, чуваше се само тежко дишане. Дори Рал спря да крещи и му благодари. Не спираше да сипе благодарности. Гласът му потреперваше при всяка стъпка на Бан.

Разгромът беше пълен. Стотици мъже тичаха през бойното поле и захвърляха оръжията и щитовете си по пътя. Бяха на няколко хвърлея от втората стена. Старият пекар върху гърба на Бан ставаше все по-тежък. Той забави крачка и изостана зад тълпата. Рал крещеше да побърза и че врагът ги настига. Бан нямаше нужда да му го казват. Чуваше как манианците надаваха бойни викове, докато преследваха бранителите на града.

Двамата с Рал бяха последните, които преминаха през вратите, преди те да бъдат затворени и залостени. Много мъже останаха от другата страна. Те тропаха по портите да им отворят. Крещяха, че у дома ги чакат жени и деца. Проклинаха и умоляваха.

Вратите останаха затворени. Бан лежеше, без да помръдва, и слушаше виковете от другата страна, безкрайно благодарен, че не е там, отвън.

Затвори очи съкрушен. Беше ридал дълго, заровил лице в пръстта.

През Планината на истината премина топъл и влажен порив на вятъра. Бан изпусна дълго задържания въздух и се върна на хълма, при лятната слънчева светлина и сина си, който гледаше надолу към стените.

— Искаш ли да пийнеш? — попита Марлий съпруга си, като му подаде кана със сайдер.

Движенията й бяха бавни, внимаваше да не събуди детето на гърба си. Устата на Бан беше пресъхнала. Той отпи и задържа сладкия сайдер в устата си, преди да го преглътне. Проследи погледа на сина си.

Дори и сега, докато двамата с момчето наблюдаваха, от време на време някой снаряд уцелваше най-външния крепостен вал или отскачаше от него. Стената беше предпазвана от насип, който отклоняваше или поемаше тези изстрели. Това беше едно от нововъведенията, които им бяха позволили да удържат на обсадата на манианците толкова дълго. Въпреки това на места стената беше хлътнала, а назъбеният парапет приличаше на беззъба уста там, където бяха паднали камъните и облицовката. По дължината на парапета имаше почти невидима редица войници с червени наметала, скрити зад оцелелите прикрития. Сред тях имаше такива, които управляваха големите катапулти и оръдието или стреляха с пушки.

Зад другите три стени, по които бяха разположени по-големи гарнизони, отколкото на първата, имаше кранове и работници, издигащи поредното укрепление. Досега четири бяха паднали под ударите на неспирните атаки на неприятеля, които му костваха много скъпо. В отговор защитниците бяха успели да построят две нови укрепления, които да ги заменят. Въпреки това не можеха да издигат до безкрайност крепостни валове. Най-новият строеж беше близо до канала, пресичащ Лансуей, за да свърже двата залива. Недалеч зад канала Лансуей свършваше при Планината на истината, отвъд която беше градът. Беше ясно, че свободното пространство, с което разполагат, е на привършване.