Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Стомахът му изкъркори от миризмите на приготвяната храна. От две седмици не беше ял нищо друго, освен просяшка супа — горещ чий с парчета киш, плаващи в течността. Никой не можеше да преживява дълго на подобен хранителен режим. Бричовете му вече висяха на колана, който само преди няколко дни беше пристегнал с още една дупка. Докато се движеше, усещаше как костите му се търкат във втвърдените му от мръсотията дрехи. Онова момиче Лина беше право. Ако съвсем скоро не хапнеше свястна храна, не след дълго щеше да легне и да умре като Буун.

Просто върви — успокоително нашепваше разумът му.

Нико продължи нататък през портите на парка Слънчевата лястовица към квартала отвъд него. По улиците хората вървяха, без да бързат, разговаряха или бяха потънали в мислите си. По паветата шумно трополяха теглени от мъже колички, които превозваха всякакви пътници срещу заплащане. Нико чуваше грохота на оръдията на юг на повече от миля разстояние.

Той пое към центъра на града, по посока на оръдията. Босите му ходила шляпаха по паветата, а главата му бе наведена. Няколко пресечки по-нататък зави зад ъгъл и се озова на Булеварда на лъжите. Шумът беше изумителен, сякаш бе излязъл от някоя дълбока пещера и се бе озовал в буен, ревящ поток. Виковете бяха по-чести от нормалните разговори. Множество музиканти дрънкаха със звънчета или свиреха на флейти за дребни монети. По улиците звънтяха раздвижвани от бриза ветрени звънци. Сякаш целокупното население на Бар-Кхос искаше да вдигне възможно най-голям шум, за да прогони от ежедневието си всякакво напомняне за продължаващата обсада.

По голяма част от протежението на булеварда растяха дървета. На едно от тях върху гол, изкривен, сведен над пътя клон беше кацнала черно-бяла сврака, която наблюдаваше движението под себе си. Нико осъзна, че по навик кимва с глава към птицата.

Това му напомни за една друга сутрин. Деня, когато завинаги бе напуснал дома си.

И тогава беше видял сврака. Беше му се присмяла от покрива на къщата, докато се отправяше на път по развиделяване с раница на гърба и глава, пълна с наивни мисли. Птицата не му се беше понравила, също както не харесваше и безсмислените суеверия. Въпреки това й беше кимнал, както винаги правеше майка му, и бе тръгнал по пътеката, която щеше да го отведе до крайбрежния път и тричасовото придвижване до града. Точно тогава не му се искаше да предизвиква съдбата.

В онази сутрин беше открил, че напускането на дома не е щастливото събитие, за което беше мечтал. С всяка следваща стъпка чувството за вина в гърдите му ставаше все по-остро. Знаеше, че майка му ще се разстрои, когато открие, че е заминал, без да се обади. А Буун щеше да тъгува по своя животински начин.

Нико беше погалил кучето, което спеше върху старото дрипаво одеяло под леглото му. По онова време хрътката вече беше твърде стара, за да става рано. Буун беше изскимтял насън като кутре и след това беше пръднал.

— Не мога да те взема със себе си — бе прошепнал Нико. — Градът няма да ти хареса.

Беше тръгнал, преди да промени решението си.

Чувството за вина не го беше възпряло да поеме на път, макар че докато вървеше към пътеката, неочаквано силно беше почувствал, че онова, пред което се изправя, не са просто горичките с тръстики, полюшващата се червена трева и лекият завой на пътеката — пред него се простираше огромното пространство на неизвестното, на бъдещето, което всява страх и няма граници. Тогава, в онзи миг, това можеше да се окаже достатъчно, за да го накара да се върне обратно, стига да имаше избор. Но той нямаше. Беше за предпочитане да избяга, отколкото да остане в тягостната атмосфера на къщата с Лос, последния любовник на майка му. Нико го смяташе за негодник и го презираше.

Тогава Нико беше шестнайсетгодишен. Когато зави и изгуби от поглед къщата, той почувства такава тревога, самота и мрачна изолираност, каквито никога преди това не беше изпитвал.

Като чу тихите стъпки на Буун зад гърба си, противно на волята си се усмихна вътрешно.

Буун се изравни с него, като развълнувано махаше с опашка.

— Прибирай се у дома! — скара му се Нико, но неискрено.

Буун безгрижно изплези език. Нямаше никакво намерение да се отдели от Нико.

Той отново се опита да прогони кучето, но не вложи сърце в това. Разроши козината на врата му и каза:

— Да вървим тогава.

Докато слънцето се издигаше все по-високо, двамата заедно вървяха по дългия път към града.

Нико се усмихна при този спомен. Сякаш оттогава беше изминал цял един живот. С времето беше осъзнал, че истинското измерение на времето е промяната. Промяната и загубата.