Блокадите бавно задушаваха живота в Свободните пристанища и така мнозина оцеляваха единствено благодарение на безплатния киш, раздаван от градския съвет, или на онова, което отглеждаха върху покривите или малките си парчета земя, засадени със зеленчуци, или като извършваха престъпления и проституираха, или като се преструваха на монаси на Дао — единствените, на които законът все още позволяваше да просят на улиците. Или пък гладуваха като Нико.
Поне у дома щеше да има храна и покрив над главата. Освен това, доколкото познаваше майка си, досега тя най-вероятно беше изхвърлила Лос от къщата, след като най-сетне бе разбрала що за стока е. А ако не го беше сторила, то Лос беше избягал от нея, като без съмнение беше задигнал всичко ценно, което тя притежаваше. И в двата случая вероятно нов мъж беше заел мястото на отсъстващия му баща.
Въпреки това не му се искаше да се връща при майка си, след като се бе провалил, признавайки, че е неспособен да се справи сам.
Но ти наистина се провали. Не успя да се погрижиш дори за Буун. Просто го остави да умре.
Не беше готов за това. Преглътна и стисна очи.
Беше почти обяд и асаго започна да повдига платнищата с прашния си дъх. Винаги се появяваше по това време на годината и особено в този час. Скоро засилващата се горещина щеше да прогони много хора в по-хладните помещения на околните къщи за чий, където можеха да седнат и да прекарат следобеда удобно и сравнително спокойно, докато разговарят за търговията си и играят иланг, сърбайки от миниатюрните си чаши с гъст чий. Нико почти не усещаше горещината и се възползва от оредяването на тълпата, за да си пробие път към северозападния ъгъл на огромния площад, който сякаш с облекчение се отваряше към широкото пространство на пристанището.
Откри, че уличните изпълнители се бяха настанили там за през деня. Стояха прави или седяха в пролуките, които бяха открили сред постоянния поток от докери, който се движеше от пристанището към пазара. Мнозина събираха багажа си за следобедната почивка, макар че по-издръжливите — или може би по-нуждаещите се — бяха предпочели да останат въпреки жегата. Нико огледа жонгльорите, гледачите на език и монасите просяци с техните купички — майка му все казваше, че са фалшиви монаси — докато накрая не стигна до група изпълнители, които едва се забелязваха сред заобикалящата ги тълпа. Приближи се още, за да ги вижда по-добре.
Бяха трупа актьори, двама мъже и една жена, които никога преди не беше засичал. Без да се замисля, той започна да се промушва през множеството, докато се озова най-отпред.
Пиесата беше елементарна — историята на беден фермер, отглеждащ водорасли, влюбен в красива морска вещица. Беше от „Рибните разкази“, разказваше го по-младият от двамата мъже, който бе не по-възрастен от Нико. Тази проста проза напоследък беше по-популярна от скучните древни саги.
С треперещ и тънък гласец младият мъж разказваше историята, докато жената и по-възрастният мъж играеха ролите си с мимики. Беше очевидно защо са привлекли толкова голяма публика. Жената, която беше висока, гъвкава и с прекрасен бронзов тен, играеше морската вещица в съответния костюм. Това означаваше, че е напълно гола, като се изключат правата й руса коса и лентите от водорасли, обвити около определени части на тялото й. Прозиращите изпод водораслите бедра и зърна на гърдите разсейваха публиката. Погледът на Нико непрекъснато се насочваше към тях, докато се опитваше да се съсредоточи в самото изпълнение.
Нико обичаше да наблюдава актьори, когато успее да ги открие. Той прецени, че тази жена е чудесна актриса, чиито дарби доста се открояват на фона на посредствените умения на партньора й. Мъжът преиграваше и се перчеше с ролята си. Всъщност малцина му обръщаха някакво внимание, повечето, в това число и Нико, поглъщаха с копнеж плътта на жената.
Той все още зяпаше актрисата, когато избухналите аплодисменти възвестиха трагичния край на историята — фермерът отплува към смъртта си, следвайки любимата си в морето — а младият разказвач обиколи тълпата за дарения с празна шапка в ръка. Нико се усети, че стои със зяпнала уста и я затвори рязко. Актрисата наметна тънка роба върху раменете си и свали водораслите изпод нея във ведро. Тя отметна косата си назад, огледа тълпата и улови погледа му. Очите й се спряха върху него. Нико за малко не извърна поглед.
Преди година щеше да го направи. Щеше смутено да забие поглед в краката си. Ала през изминалата година живот в града беше започнал да свиква да среща такива погледи, защото често му се случваше да го гледат. Не знаеше защо. Не се смяташе за особено красив. Дори когато се хранеше както трябва, пак беше слаб. А погледнеше ли лицето си в малкото потъмняло огледало на майка си, то винаги му се струваше чуждо. Краят на носа му беше вирнат леко нагоре, устните му бяха твърде широки и плътни, кожата му беше изпъстрена с лунички като на момиче, а ако се вгледаше между веждите си, можеше да види не един кръгъл белег, а два, там, където като дете беше разчесал пъпките си от шарка.
Читать дальше