Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

— Аз ли? — беззвучно попита Нико.

— Да, ти. Досега не си направил нищо друго, освен да се оплакваш.

— Хайде, Лина, да се махаме, преди да е станало твърде късно.

Лицето й се намръщи още повече.

— Искаш ли да ядеш днес, или не? — попита тя.

— Не и ако това означава да извършим това, което се каним да сторим. Прави каквото искаш. Аз си тръгвам.

Когато той понечи да се обърне, за да си тръгне, тя сграбчи ръката му.

— Предупреждавам те — изсъска му, — ако не го направим, отивам на доковете. Ще правя всичко, не ми пука. Няма да умра от глад като кучето ти.

Думите и хватката й сякаш го омагьосаха. Стомахът му изкъркори подканящо. Той кимна безмълвно.

Тя го пусна и сплете пръсти, за да направи опора за крака му. Нико почти не осъзнаваше какво върши, когато, стиснал зъби, се закатери нагоре.

Промуши се тромаво през поклащащите се дантелени завеси, като се опитваше да не вдига никакъв шум. Тялото му трепереше. Още усещаше топлината на варосаната стена под пръстите си. Озовал се вътре, спусна крака върху каменния под на стаята. Ходилата му стъпиха тихо. Изправи се и после замръзна.

На леглото лежеше фигура, облечена в тъмна роба.

Нико едва не се задави. Сърцето му биеше силно и той се уплаши, че всеки наблизо ще го чуе. Фигурата обаче спеше и гърдите й се повдигаха и спускаха в равномерен и забързан ритъм.

Кожата на мъжа беше напълно черна. Нико си помисли, че е чуждоземец — стар чуждоземец с плешива глава и сурово, слабо лице, набраздено от бръчки и нещо на бузите, което ярко проблясваше на слънчевата светлина, падаща косо през полюшващата се дантела.

Той плаче — осъзна Нико.

Лина му хвърли ядосан поглед през прозореца. Нико нямаше как да премине покрай това лице. Той преглътна страха си и внезапното обзело го чувство за вина. Сви потните си ръце в юмруци и се промъкна през стаята към стол, направен от усукан плавей, върху който беше сложена кожена раница. Той безшумно се протегна към нея. От прозореца Лина му се озъби и му махна с ръка да побърза.

Докато претърсваше кожената раница, Нико вдигаше шум и се потеше от притеснение. Ръцете му се движеха несръчно и потта лютеше на очите му. По едно време чу гласове пред стаята и дъските на пода изскърцаха, когато някой мина покрай вратата. Това само го накара да работи по-бързо и най-накрая успя да намери кесията с пари, която беше дебела и тежеше от монетите вътре.

Лина отново размаха ръце. Старецът продължаваше да спи.

Нико се готвеше да се маха, когато забеляза, че нещо виси от стола. Беше някаква огърлица, която не беше красива, по нея нямаше скъпоценни камъни или сребро. Беше грозна. Висулката приличаше на голям кожен орех и беше покрита с нещо, наподобяващо засъхнала кръв.

Клеймо , осъзна Нико. Старецът носи Клеймо.

Сякаш по свое желание ръката му се протегна към него. Отзад старецът пъшкаше в леглото. Нико се спря и отдръпна ръка. Какво си мислеше, че прави?

Обърна се и така се стресна, че без малко не изпусна кесията. Възрастният чуждоземен седеше изправен и примигваше към него със странните си притворени очи.

Нико се уплаши, че ще си изпусне червата. Стоеше, без да помръдва. Погледна към вратата, след това към прозореца. Облиза пресъхналите си устни.

Старецът завъртя глава и обходи с поглед стаята от единия край до другия. Сякаш почти не виждаше.

— Кой е там? — дрезгаво попита той.

Нико вече не можеше да се сдържа. Той прекоси стаята с шест бързи крачки и се преметна през прозореца.

— Той беше буден! — възкликна Нико, докато двамата с Лина тичаха обратно по наклонения покрив, а гущерите наблюдаваха с интерес желанието им бързо да се махнат от това място.

— И доколкото видях, полусляп — отвърна Лина, без да спира. — Побързай!

Нико я следваше, като внимаваше да не се подхлъзне по керемидите.

Стигнаха до края на покрива, където той се спускаше няколко стъпки надолу към друга сграда.

— Насам — каза Лина, обръщайки се назад. — Дай ми я — добави тя, като погледна кесията в ръката на Нико.

Той се закова на място, притиснал кесията към гърдите си.

Нико не искаше тези пари. Въпреки това някак не му се щеше и Лина да ги вземе.

Тя се опита да грабне кесията. Нико се дръпна назад.

В този момент левият му крак се подхлъзна.

Той падна настрани, като за миг мярна ръцете на Лина, които отчаяно се протягаха към него — без съмнение за кесията — преди да се сгромоляса върху керемидите, като си изкара въздуха и подгони гущерите. След това започна да се търкаля и премята надолу до самия ръб на покрива, където краката му увиснаха високо над павираната улица, устата му се отвори широко, а пръстите му трескаво дращеха да се хванат за нещо, но той така и не откри такова. В следващия момент падна.