Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Нико примигна, в очите му все още играеха цветни петна.

— Познавал си го, как не — усъмни се той.

— Не ме наричай „лъжец“, момче. Баща ти беше женен за една червенокоса на име Рийс. Доколкото си спомням, беше хубава жена.

Нико свали ръка от лицето си. Гневът му го напусна като оръжие, оставено настрани за друг ден.

— Да, това е майка ми — каза Нико. — Значи наистина си го познавал?

— Много добре. Сражавал съм се с него под стените в продължение на две години.

— Бил си от Специалните?

— Разбира се. Макар че това като че ли беше преди цяла вечност, слава на Глупака. Сега припечелвам малко от игра на раш. През останалото време, когато не мога да си изплатя дълговете, вися тук. — Мъжът потърка наболата брада по лицето си. — А ти — какво те докара до това положение?

Нико нямаше желание да навлиза в подробности за жалката си история.

— Моят лечител ми каза, че ще е полезно за белите ми дробове. Затова от време на време идвам тук, долу.

— Баща ти също имаше остър ум — отбеляза гласът без следа от хумор. — Това беше нещото, което харесвах в него.

Докато мъжът говореше, в гласа му се промъкна режеща нотка. Нико забеляза това и зачака непознатият да разкаже повече. За момент димът обви лицето му. Тук, на това място, миризмата беше приятна. Тя му напомняше за нощите, когато беше седял край огъня в някой парк или празна сграда с Лина и останалите бездомници, които беше опознал. Нико разказваше шеги и наблюдаваше бутилките евтино вино и ръчно свитите цигари от смолиста трева, които се подаваха от ръка на ръка. Смехът им беше груб и кръгът топлина ги отдалечаваше от тежкия ден, който ги очакваше.

— Понякога не се разбирахме — продължи да разказва мъжът с провлечен и изпълнен с горчивина глас. — Веднъж ме обвини, че мамя на раш. Но не спря дотам. Реши да ме изобличи пред целия взвод. Онова, което стори баща ти, ми струваше много пари. Обаче му го върнах. — Разнесе се кашлица или може би сух смях. — Ако трябва да съм честен с теб като затворник със затворник, не бях много изненадан, когато той дезертира. Последния път, когато видях уплашените му очи, разбрах какво се върти в главата му. Беше ясно като бял ден.

Нико стисна челюсти. Ноздрите му се издуха. Той си пое дъх и студено каза:

— Баща ми не беше страхливец.

Отново се чу познатото прокашляне.

— Не твърдя това. Когато ножът опре в кокала, всеки е страхливец, освен лудите. Единственото, което имах предвид, е, че някои просто са по-уплашени от останалите.

Дишането на Нико беше равномерно и толкова шумно, че се чуваше на фона на хъркането на останалите мъже.

— Успокой се. Просто си говорим, а разговорите не струват пукната пара. Вземи да си дръпнеш.

Нико не обърна внимание на горящия край на пуретата, протегната към лицето му. Вместо това си припомни баща си. В паметта му изникна висок мъж с изправен гръб, дълга коса и благи очи. Той говореше тихо, смееше се гръмогласно с кана бира в ръка, сграбчваше майка му за кръста и танцуваше с нея, после хващаше житара, за да издрънка някоя зле композирана песен. Разхождаха се заедно по самотните хълмове. Един слънчев Ден на глупаците го беше завел на брега. Баща му гледаше морето, докато Нико си играеше в пясъка.

Нико беше десетгодишен, когато баща му се записа в Специалните. Беше казал на Нико, че врагът ги напада по-ожесточено от когато и да е преди. Всеки ден откриваха нов тунел или манианците успяваха да си пробият път до подземията на защитниците. Специалните понасяха тежки загуби и имаха нужда от доброволци.

В продължение на един месец той отиваше в града и се сражаваше под стените на Щита, след което се прибираше у дома променен. С всяко завръщане ставаше все по-мълчалив и губеше привлекателността си.

Веднъж се завърна без ухо и на негово място зееше дупка. Рийс го прегърна и прошепна в ухото му тихо (но достатъчно силно, за да го чуе Нико) колко е облекчена, че го вижда жив. Друг път баща му се появи на вратата с превръзка около главата и когато след няколко дни я свали, здравото му ухо изглеждаше като сдъвкано от куче. С времето веждите му изтъняха. Дългата му коса стана къса като набола брада. Скалпът, лицето и устните му бяха осеяни с белези. Широките му рамене се прегърбиха, сякаш постоянно му беше студено. Майката на Нико се опитваше да скрие ужаса си от тези промени в мъжа, когото обичаше, но изражението й често я издаваше.

Когато баща му най-сетне се върна за първия си продължителен отпуск от Щита, Нико едва позна мъжа, който го гледаше като чужд човек, седеше сам в дъжда, никога не се усмихваше, говореше рядко и пиеше. Баща му крещеше и за най-дребните неща. Нико стана нервен и неизменно очакваше неприятности.