Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Вратата към коридора за посетители се открехна и вътре влезе една фигура. Нико вдигна поглед и избърса очи. Челюстта му увисна.

Беше старият чуждоземец. Старецът от предишния ден, онзи, от когото беше откраднал парите.

Мъжът стоеше на прага с глава, наклонена на една страна, и кожена чаша с димящ чий в ръката. Беше по-нисък, отколкото му се беше сторил, когато лежеше в леглото. С обръснатата си глава и черната роба приличаше на монах, макар и странен на вид, и то не само заради тъмната си кожа — в другата си ръка мъжът носеше меч в ножница. Майката на Нико се отдели от сина си и също погледна мъжа.

Той се размърда. Бавно прекоси каменния под и застана пред всички тях. Движението му наподобяваше полюшващата се повърхност на течността в чашата му — беше едновременно сдържано и уверено.

Отблизо очите на чуждоземеца бяха с цвета на пепел. Погледът му беше напрегнат и проницателен. Нико без малко не отстъпи крачка назад. Нямаше и следа от объркания старец, събуден от дрямката си и примигващ така, сякаш не вижда добре.

— Това ли е крадецът? — попита той майка му.

Тя избърса очи и се изправи.

— Той е мой син — отвърна тя — и по-скоро глупак, отколкото крадец.

Мъжът изгледа преценяващо Нико в продължение на няколко смразяващи секунди, сякаш оглеждаше куче, което възнамерява да купи.

— Тогава искам да поговоря с вас — кимна той.

Отиде до един от столовете в средата на помещението, седна с изправен гръб и сложи меча в скута си. Остави чашата на пода.

— Аз съм Аш — представи се той. — И независимо дали е глупак, или не, момчето ви открадна от мен.

Майката на Нико усети, че той се готви да й направи някакво предложение, и отново възвърна спокойния си вид. Избърса ръце и седна на стола срещу мъжа.

— Рийс — представи му се тя. — Рийс Калвоне.

Лос се приближи и сложи ръка на рамото й. Очевидно беше нащрек. Тя махна ръката му и той се отдръпна до отсрещната стена, възможно най-близо до вратата. Наблюдаваше мълчаливо с крайчеца на окото си.

— Без съмнение синът ви ще бъде бит с камшик и жигосан — каза старецът, — както е практиката по тези места. Разбрах, че за кражба посред бял ден наказанието е петдесет удара с камшик.

Рийс кимна, все едно й беше задал въпрос.

— Това е тежко наказание.

Зелените й очи се присвиха и тя хвърли бърз поглед към Нико, преди да насочи вниманието си отново към непознатия пред нея.

— Добре го приемате.

— Да злорадстваш ли си дошъл, старче?

— Не бих казал. За да опозная сина, трябва да опозная майката. Това може да помогне на момчето ви.

Рийс сведе очи към ръцете си и Нико проследи погледа й. Ръцете й бяха груби, покрити с порязвания и изгаряния, натрупвани от много години. Изглеждаха по-стари от лицето й, което беше красиво дори и сега, когато беше разтревожено и обляно в сълзи. Тя пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Той е мой син. Знам, че ще може да го понесе.

Нико премести поглед от майка си към стареца. Продълговатото му лице не издаваше нищо.

— Ами ако има и друг начин?

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Ако не е нужно да изтърпи камшика по гърба си и клеймото върху ръката си?

Тя отново хвърли поглед към сина си, но Нико продължаваше да гледа фигурата в черна роба. В този старец имаше нещо… нещо, на което той чувстваше, че може да се довери. Навярно беше лекотата, с която налагаше авторитета си. Не авторитет на човек, който го беше получил наготово и се беше научил да го използва в поведението си, а нещо напълно естествено, следствие от искреността и прямотата на неговия дух.

— Онова, което ще ви кажа, трябва да остане в тази стая. Вашият… мъж трябва да излезе. Тогава мога да ви обясня.

Лос изсумтя. Нямаше намерение да излиза.

— Моля те — обърна се Рийс към Лос, който се престори, че гордостта му е наранена, — върви.

Лос се поколеба. Той погледна стареца, после Нико и накрая очите му се насочиха отново към Рийс.

— Ще почакам отвън — заяви той.

Лос се измъкна от стаята, като, преди да затвори вратата след себе си, прониза стареца с последен кръвнишки поглед. В момента, в който звукът от затръшването на вратата отекна между стените на стаята, чуждоземецът продължи:

— Госпожо Калвоне, няма да съм още дълго тук, затова ще пристъпя направо към въпроса.

Внезапно обаче той спря, сякаш смутен. Нико видя как палецът му поглажда кожения ремък на прибрания в ножницата меч.

— Остарявам — накрая се реши да подхване пак той, — както виждате. — В очите му като че ли проблесна усмивка. — Беше време, когато момче като вашето никога нямаше да влезе през прозореца ми, без да ме събуди. Щях да отрежа ръката му, още докато я протяга към кесията ми. Сега обаче съм проспал всичко това, изтощен от топлината като старец, какъвто всъщност съм. — Той сведе поглед към пода. — Здравето ми не е каквото беше някога. Не знам още колко дълго ще съм в състояние да върша работата си. Казано по-просто, според традицията на моя орден следва да обуча свой ученик.