Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Насочи се на юг, като се вля в потока от хора, отиващи към пазара или пристанището. Все още не знаеше кое от двете ще избере, не беше решил къде да отиде. Около него се издигаха сгради на по три-четири етажа и погледът му се насочи към обраслите им в зеленина покриви. Високо над тях във въздуха бяха надвиснали търговски балони, привързани с въжета. Под тях се поклащаха плетени кошове и в един от тях той зърна лицето на момче. То беше засенчило очи с ръка и гледаше към брега, наблюдаваше далечните сигнални платформи за знаци за приближаващи търговски кораби. Отвъд тях синевата на небето избледняваше до бяло под ослепителния блясък на слънцето. Кръжащите в далечината чайки изглеждаха като точици.

Нико зави наляво, към Пътя на Гато. След това беше пазарът. Зачуди се на несъзнателния избор, който беше направил. Пазарът не беше привлекателно място за човек, който гладува и няма пари. Ала именно тук двамата с майка му бяха идвали веднъж месечно да продават домашно приготвения си потчийн, пътувайки до града в разнебитената си каруца, за да припечелят поне малко. Когато беше по-млад, тези пътувания бяха за него най-хубавата част от месеца — вълнуващи и все пак безопасни в присъствието на майка му.

Един мъж, който теглеше празна количка за превоз на пътници, зави край него и Нико се озова сред страхотна врява. На пазара цареше суматоха. Огромният площад беше толкова голям, че краищата му бяха потънали в дим и лека мъгла. Едната му страна беше отворена към морето и сивите каменни ръкави на пристанището, където полюляващите се мачти бяха нагъсто като дървета в гора. Имаше масивни търговски бригове, лъскави бойни кораби, тежки кораби за превоз на зърно, които товареха и отплаваха към останалата част от Мерсиянските острови. Всички други страни на пазара бяха затворени от сенчести сводести проходи с къщи за чий, странноприемници и храмове, посветени на Големия глупак. Между тях се простираше море от сергии и хиляди хора. Нико се остави да бъде повлечен, нетърпелив да се изгуби сред тълпата.

Навсякъде под яркото слънце надигащите се вълни от хора блестяха в пъстрите си цветове. Нико прогони мухите от лицето си и вдъхна влажната смрад на пот, пикантни подправки, животински тор, парфюми и плодове. Стомахът му вече пареше. С всяка следваща стъпка той се самоизяждаше И изсмукваше енергията от мършавото му тяло. Нико се чувстваше замаян, сякаш всичко наоколо бе нереално. Очите му виждаха само храната по полупразните сергии около него. Завладя го мисълта да задигне ябълка или малко пушен рак. Опитваше се да се бори с тези пориви. Знаеше, че ако се наложи, няма да има достатъчно сили да избяга.

Спря за малко на завет до една сергия просто за да се разсее от тези все по-силни изкушения и да послуша уличните търговци, които пламенно припяваха на преминаващите клиенти. Мелодиите бяха приятни за слушане, макар че не касаеха нищо по-задълбочено от стоките и цените за деня. Хрумна му да попита някои търговци за храна в замяна на работа. Те обаче нямаха време да му обърнат внимание и само поклатиха глави. Израженията на лицата им казваха, че те самите едва свързват двата края. Една старица, която продаваше чаршафи, украсени с празнични дантели, наредени до кошници с полуизгнили картофи, се изкикоти, сякаш той бе изрекъл някаква шега, но спря, когато видя тъжните му очи и измъчената му външност.

— Върни се след няколко дни — каза му. — Не ти обещавам нищо, но може да ми потрябваш. Потърси ме тогава, разбра ли?

Той й поблагодари, макар това да не му беше от особена полза. След няколко дни нейната помощ можеше да се окаже безсмислена.

Може би, мрачно разсъждаваше Нико, беше време да се прибере у дома. Какво го задържаше в града сега? Вече не помнеше колко пъти се е опитвал да се запише в Червената гвардия също като баща си някога, но изглеждаше на толкова години, на колкото е, и не можеше да мине за по-възрастен. Тук, в Бар-Кхос, за него нямаше много работа. През изминалата година беше късметлия, ако успееше да си намери работа за няколко дни — предимно по доковете, където срещу подаяния се потеше под тежките товари. През останалото време дните му бяха изпълнени с отчаяние. Просто имаше твърде много хора за твърде малко работни места. Ставаше все по-трудно да оцелява при този засилващ се недостиг на храна.

Разбира се, хлабавата островна конфедерация, известна като Мерсия, беше все още свободна, но в действителност беше подложена на обсада от манианските морски сили по същия начин, както Бар-Кхос беше обграден от Имперската четвърта армия. В района на островите не беше безопасно да се пътува. Тъй като всички народи от Мидерес, с изключения на пустинния Халифат на изток, бяха поробени, имперските флоти патрулираха навсякъде из чуждестранните води. Само един-единствен търговски път към Мерсия беше останал отворен и това беше пътят през Занзахар. Той беше изключително опасен за конвоите, които трябваше ежедневно да водят тежки сражения, и корабите им често бяха ограбвани от неприятеля.