Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Синът му гледаше към обстрелваната стена. По дължината на назъбения й парапет между оръдието, катапултите и пушките тук-там, отговарящи на огъня отдолу, мъже се трудеха с кранове, които загребваха пръст и камъни. Някои се спускаха на въжета извън полезрението им над далечния край на стената, докато други изсипваха отстрани загребаното. Докато Бан и детето наблюдаваха, група мъже, които дърпаха въжетата, пропаднаха сред облак от хвърчащи отломки.

Джуно зяпна с отворена уста.

— Погледни натам — каза Бан на сина си и му посочи конструкциите по бойното поле между стените.

Те приличаха на кули, макар че бяха отворени от всички страни и не бяха високи.

— Миньорски шахти — обясни той. — Там, долу, Специалните постоянно се мъчат да спрат подкопаването на стените.

Джуно най-сетне вдигна очи към баща си.

— Различно е от онова, което очаквах — призна той. — Всеки ден ли се биеш там?

— В някои дни. Макар че битките вече са рядкост. Остана само подкопаването.

Думите му като че ли впечатлиха момчето. Бан преглътна и се извърна настрани, когато видя гордостта в погледа на сина си. Джуно вече знаеше, че дядо му е загинал, бранейки града. Дори сега той носеше на кръста си неговия къс меч. Нямаше никакво съмнение, че когато се върнат у дома, ще настоява баща му да му дава още уроци за ползването му, докато задава безкрайните си въпроси за преживяванията му като войник, на повечето от които Бан щеше да откаже да отговаря. Момчето често говореше за това как, когато е достатъчно пораснало, ще тръгне по неговите стъпки, но Бан не искаше да поощрява тези намерения. По-добре беше синът му да избяга и да стане скитащ монах или дори да се хване на работа на някой разнебитен търговски кораб, отколкото да остане тук и да се бие до неизбежния край.

Джуно сякаш усети настроението му.

— Колко дълго ще можем да ги възпираме? — тихо попита той.

Бан примигна изненадано. Това беше въпрос на воин, а не на дете.

— Татко?

За малко не излъга сина си, макар да знаеше, че това ще е обида за неговата зрялост. Но зад тях стоеше Марлий — съпругата му, която беше възпитана да приема истината, независимо колко неприятна е тя. Усещаше как тя наостри уши в мълчанието, предшестващо отговора му.

— Не знаем — призна той и за момент затвори очи при поредния порив на вятъра.

Бан усети върху устните си вкуса на сол като остатъци от засъхнала кръв.

Джуно отново загледа стените и манианската армия, която се беше изправила срещу тях. Той сякаш изучаваше безбройните знамена, които се виждаха и от двете страни: кхосианския щит и мерсиянския венец на морскозелен фон, имаше десетки от тях по крепостните стени. От другата страна беше имперската червена ръка на Ман с липсващ връх на кутрето върху бяло, стотици от тях бяха забити по протежението на провлака. Лицето на момчето се напрегна.

— Винаги има надежда — каза Марлий на разтревожения си син.

Джуно отново вдигна очи към баща си.

— Да — съгласи се Бан. — Винаги има надежда.

Но докато изричаше тези думи, той не можеше да погледне сина си в очите.

Кракът го побутна отново — този път по-настоятелно.

— Кучето ти — разнесе се глас през тънката материя на одеялото му. Беше женски и кисел. — Мисля, че е мъртво.

Нико се насили да отвори леко очи и ранната слънчева светлина проникна през миглите му. Помисли си, че е твърде ярка, и се сви в топлината на собственото си тяло. Беше твърде рано.

— Остави ме на мира — смотолеви той.

Одеялото беше издърпано и Ник бе облят от дневна светлина. Закри очите си с ръка и ги присви между пръстите към момичето, което беше застанало над него с ръце на хълбоците. Спомни си, че се казва Лина.

— Казах ти за кучето ти. Мисля, че е мъртво.

Бяха нужни няколко мига, докато думите й придобият смисъл за него. Напоследък трудно ставаше сутрин — за него утрото беше нещо мрачно и нежелано и той не искаше да се сблъсква с него.

— Какво? — попита той, като се изправи да седне и се намръщи на момичето, след което се намръщи и на слънцето, светещо от няколко часа на небето.

Буун лежеше до него на мястото, където го беше оставил миналата нощ. Старото куче още спеше. По муцуната и светлата му козина лазеха мухи.

— Какво? — повтори Нико.

Разгони с ръка мухите и я прокара през козината на Буун. Той не помръдна.

— Беше така, когато се събудих — хладно отвърна Лина. — Казвам ти, че ние ще сме следващите, ако не хапнем някаква свястна храна.