Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

— Бан — смъмри го жена му и го задърпа напред.

Най-сетне стигнаха до южния край на парка. Джуно се провираше между хората, насядали сред високата трева, и с всяка следваща крачка забавяше хода си при вида на гледката, разкриваща се отдолу. Той спря. Миг по-късно кошницата падна от ръцете му.

Бан застана до него. Той събра разсипаното съдържание на кошницата, след това се вгледа по-внимателно в сина си, горе-долу по същия начин, по който го беше наблюдавал, когато правеше първите си колебливи и рисковани стъпки като малък. Бяха забранили на момчето да посещава хълма само и то им се беше подчинявало. Но през последните месеци бе започнало да ги моли да го доведат тук. Беше поискал да види с очите си онова, за което другите деца му бяха разказвали — защо хълмът е наречен Планината на истината.

Сега щеше да го знае завинаги.

От този най-южен край на най-високия хълм край града можеше да се види морето да се простира и на изток, и на запад по бреговата линия — а право напред дългото, широко около половин миля парче земя, известно като Лансуей, достигаше до континента като някакъв път. В далечината едва-едва се забелязваха единствено очертания и облаци.

През най-тясната част на провлака преминаваха грандиозните южни стени на Бар-Кхос, изградени от сив камък и известни като Щита.

Стените, които бяха защитавали града (а съответно и остров Кхос — житницата на Мерсиянските острови) от нашествие по суша в продължение на повече от три столетия, се издигаха на височина около деветдесет стъпки и бяха дори по-високи на местата, където кулите се издигаха над назъбения парапет. Бяха стари, достатъчно стари, за да дадат на града името „Бар-Кхос“, което на търговски означаваше „Щитът на Кхос“. Общо стените бяха шест. Поне са били толкова, докато манианците не пристигнали с развети знамена и намерения да завладеят града. Сега само четири от тях препречваха Лансуей, а две от тези четири бяха построени наскоро. От първоначалните бе останала най-външната, в която нямаше входове. Всички те бяха зазидани с камък и хоросан.

От Върха на истината се разкриваше най-добрата гледка към града. Оттук и само оттук обикновените граждани можеха да видят какво има от другата страна на стените. Сега, когато и Джуно го съзря, той примигна, когато погледът му се премести от Щита към редиците на манианците, които го обсаждаха като бял прибой, наводнил равнината на провлака — имперската Четвърта армия.

Детското му лице беше бледо, а очите му се разшириха, докато попиваха всяка подробност.

Лансуей беше пълен с ярки палатки, спретнато подредени в редици и квартали, с улици с дървени сгради, които ги разделяха. Градът от палатки се изправяше срещу Щита с безбройните си укрепления от пръст на фона на бледожълтата равнина и криволичещи ровове с черна вода. Зад най-близките валове като някакви приличащи се на слънце създания стояха обсадните машини и новото, модерно оръдие, което бълваше дим всеки път, когато шумно стреляше към града в бавна и нескончаема последователност, продължаваща през последните десет години (колкото и невероятно да бе за всички).

— Ти се роди в деня, в който за пръв път атакуваха стените — с привидно спокоен глас каза Марлий, докато разопаковаше меден киш, изваден от кошницата. — Родих преждевременно и когато се появи, ти беше не по-голям от фарл. Мисля, че причината беше в шока, че загубих баща си. Той загина в онази сутрин.

Момчето сякаш не слушаше. Онова, което се простираше пред очите му, беше погълнало изцяло вниманието му, въпреки че често бе молил да му разказват за миналото и бе разпитвал за деня на раждането си, но всеки път в отговор бе получавал само оскъдни факти без почти никакъв контекст. И Бан, и съпругата му имаха своите основания да не искат да си припомнят този ден.

Дай му време — помисли си Бан и седна на тревата, за да огледа сцената с опитните си очи.

Думите на жена му разбудиха нежелани спомени.

Когато войната започна, Бан беше на двайсет и три. Все още си спомняше къде се намираше, когато за пръв път бяха пристигнали новини за бежанците, стичащи се в града от континента. Беше в салона на „Удушеният монах“ и бе все още жаден, макар и вече доста пиян след четвъртата тъмна бира. В онзи следобед настроението му беше отвратително. Беше му писнало от работата на чиновник, който отговаря за превоза на стоки в небесното пристанище на града. Налагаше му се да търпи своя началник Рек — късокрак, дребен диктатор от най-лошия вид — за заплата, която едва стигаше на двамата с Марлий да изкарат до края на седмицата.