Кол Бьюкенен - И се възправи сянка

Аш усещаше молитвения пояс, увит стегнато около корема му като ленен бандаж. Думите, написани с мастило върху него, се притискаха в потната му кожа. В него той носеше писмо от жена си, което беше получил само преди седмица. С думите, издълбани върху тънък лист кожа, отново го молеше да й прости.

— Татко — обади се синът му до него, когато неприятелят приближи.

Момчето беше вдигнало едно от копията, лицето му лъщеше от пот.

Аш го взе, както и щита. От лявата му страна синът на Кош също подаде копие и щит на баща си.

— Готов ли си? — попита Аш и в гласа му нямаше грубост.

Въпреки това момчето се намръщи. То се наведе и се изплю по същия начин, по който понякога правеше баща му.

— Ще издържа, ако това имаш предвид — зряло заяви той, но го каза с глас, в който все още липсваше увереността, която идва с годините. В тона му имаше гняв към вероятния намек, че може да побегне, победен от страха, и днес, както при първата си истинска битка.

— Знам, че ще го направиш. Просто питам дали си готов.

Челюстта на момчето се стегна. Погледът му омекна и то извърна очи.

— Стой отзад, близо до момчето на Кош. Не идвай при мен, освен ако ти направя знак, чу ли?

— Да, татко — отвърна Лин и зачака, примигвайки към него, сякаш очакваше още нещо.

Аш усети върху корема си хладното докосване на тънката кожа на писмото от съпругата си.

— Радвам се, че си тук, сине — чу се да казва и почувства как гърлото му се стяга след изричането на всяка дума. — С мен, искам да кажа.

Лин му се усмихна доволно.

— Да, татко.

Обърна се и Аш го наблюдаваше как се отдалечава от бойните редици заедно с други щитоносци. Синът на Кош се присъедини към Лин и го потупа по гърба — беше шегаджия като баща си.

Над горещата равнина проехтя тих тътен.

Яши атакуваха.

Аш сложи очилата си на очите и шарфа върху лицето си. Усещаше как земята под него трепери през костите и мускулите на зела му. Както и всеки друг мъж в строя, обърна поглед към генерал Ошьо. Генералът обаче не помръдваше.

— Сърцато — обърна се Аш към Кош.

Кош вдигна своя шарф. Някакво чувство за неловкост го накара да избегне погледа на Аш. Така или иначе, вероятно те никога повече нямаше да се сражават един до друг като другари, братя и луди глупци на революцията.

— И ти, приятелю — дойде приглушеният отговор на Кош. Двамата стиснаха по-здраво в юмруците си юздите на зеловете си, когато генерал Ошьо насочи върха на оръжието си към приближаващия враг. Аш сведе копието си.

Зелът на Ошьо скочи напред.

Като един мъжете от Блестящия път го последваха с рев.

Аш се събуди със стон и откри, че е облят в ледена пот и трепери под осеяното със звезди небе.

Примигна в мрака, питайки се къде се намира и кой е. За момент се почувства фина част от цялото.

И тогава видя размазаната светлинна следа високо над себе си. Беше небесен кораб. Синият пламък от тръбите му се носеше през Качулката на Нинши. Едното й око проблясваше в червено, докато наблюдаваше кораба, Аш и останалата част от света, който се въртеше под нея.

Ку’ос — спомни си Аш с внезапно усещане за гадене в стомаха. — Намирам се в Ку’ос, от другата страна на океана, във фучащия край на Копринените ветрове и от трийсет години съм в изгнание.

Остатъците от сънищата му се разпръснаха като прах, подхванат от вятъра. Той позволи на избледняващите усещания и отзвуци от Хоншу да си отидат. Губеше нещо незаменимо, но така беше за предпочитане. Беше по-добре да не мисли за тези неща, докато е буден.

Светлината на небесния кораб бавно избледняваше по курса му към източния хоризонт. Тя отслабваше в мъгливия въздух над града, скривана тук-там от погледа от извисяващите се тъмни очертания на небесните кули. На светлината на звездите Аш видя как от отворената му уста излизат облачета пара.

Проклета работа! — помисли си той и уви наметалото по-плътно около врата си. — Пак трябва да пикая.

Вече два пъти бе се будил през нощта — веднъж заради препълнения си мехур и още веднъж без някаква видима причина. Може би от улиците долу се беше разнесъл вик или го беше събудил спазъм на болния му гръб, порив на студения вятър или пък просто се беше закашлял. На тази възраст всичко го будеше, ако не се е наквасил здравата с алкохол, преди да се опита да заспи.

Мърморейки, старият рьошун отхвърли наметалото настрани и се изправи върху босите си крака. Ставите му изпукаха достатъчно силно, за да ги чуе някой сред неподвижния въздух на покрива.