Кол Бьюкенен - И се възправи сянка

Духна в ръцете си и ги разтърка, за да се стопли. Напоследък повече усещаше студа. Забеляза, че лявата му ръка трепери. Аш я стисна в юмрук, сякаш за да скрие треперенето от себе си.

След известно време седна върху постелята си и се настани удобно пред далекогледа, поставен върху триножник и насочен право към Залата на бурите. Надигна меха с огъня на Чийм, издърпа тапата и отпи голяма глътка.

Заради студа — каза си той. — Ще ми помогне да заспя.

Захвърли меха до меча си, който стоеше подпрян на бетонната ръка, и малкия арбалет, чиято двойна тетива беше свалил, за да я предпази от времето. Присви око и погледна през далекогледа. Мярна неясен силует, който минаваше край широките прозорци на Залата на бурите.

Аш се зачуди колко ли още ще трябва да чака така, кацнал над града с два милиона непознати, в самото сърце на Империята на Ман. Беше всичко друго, но не и нетърпелив човек. Беше прекарал по-голямата част от живота си в очакване да се появи определена възможност. Това беше основното занимание на рьошуните, когато не рискуваха живота си в отмъщение.

По някакъв начин това очакване му се струваше различно. В крайна сметка не ставаше дума за отмъщение на рьошуните. Той беше изолиран тук — без подкрепа, дори без дом, където да се завърне, ако успее да завърши докрай това лично отмъщение. А и състоянието му очевидно се влошаваше.

Първия път, когато наред със скръбта и чувството за вина усети и самота, това го изненада. Случи се в онази първа нощ, когато се озова сам в град Ку’ос, след като Барача и Алеас си заминаха, за да се върнат в манастира на рьошуните в Чийм, след като отмъщението срещу сина на матриарха бе извършено, а ученикът на Аш беше убит по нейна заповед. Онази нощ се беше оказала дълга. Тогава, загърнат в наметалото си и потънал в мрачно отчаяние, той бе успял да намери този безопасен наблюдателен пункт върху покрива на театъра, откъдето да държи под око храма.

Аш легна по гръб и придърпа наметалото върху вкочаненото си тяло. Облегна глава върху единия си ботуш и сключи пръсти върху корема си под грубия плат на наметалото. Двете луни вече бяха залезли на запад, докато над главата му Великото колело продължаваше да се върти, така както винаги се е въртяло — бавно и плавно, като морски прилив. Вдясно, ниско в небето, беше надвиснало съзвездието на Големия глупак. Краката на мъдреца бяха ниско над земята. Още по-надясно и над него Качулката на Нинши продължаваше да бди над всичко.

Той откри, че се взира в звездите, които образуват лицето с качулката. Най-вече гледаше единственото око, блестящо ярко с рубинената си светлина — Окото на Нинши. Тази звезда не беше като никоя друга. Понякога, докато съседите й продължаваха да блестят, тя се скриваше напълно от погледа, само за да се появи отново няколко часа по-късно, като бавно възвръща предишната си яркост.

Старите виждащи в Хоншу твърдяха, че ако видиш намигването на Нинши, значи и най-големите ти прегрешения са били опростени.

Аш гледаше Окото, без да мига. Гледа го толкова дълго и втренчено, че очите му започнаха да парят и да се премрежват. Въпреки това той продължаваше да гледа, искаше звездата да изчезне.

Не усети как ръката му се пресята към глиненото шишенце с пепел, висящо на врата му, за да го стисне здраво.

Семейното огнище, приятелите, роднините… всичко това не е нищо повече от колективно отричане от страна на слабите на ключовата истина за нашето съществуване — че всеки от нас е воден от импулсите на личния си интерес и нищо повече.

Ето защо слабите мразят да бъдат обвинявани в егоизъм. Затова те предлагат милостиня и се държат доброжелателно тогава, когато им изнася. Затова с голямо убеждение говорят за духа на справедливото общество.

Въпреки това, ако вземете тези хора, потискате ги, оставите ги да гладуват и ги лишите от представите им за солидарност, докато се покаже истинската им същност, и след това изберете един от тях, кажете му, че може да се спаси, като убие някого, и му дадете нож, тогава само гледайте как ще го вземе от ръката ви и ще стори каквото му кажете.

Дипломатът Че вдигна ръка към устата си, за да потисне прозявка на отегчение, и за момент думите на Книгата на лъжите преминаваха през ушите му, без да означават нищо. Най-близката жена от жреците воини до него го гледаше през отворите на маската си. Той отвърна на погледа й хладно и без да мига, докато тя не извърна очи.

Че лениво огледа голямата зала без прозорци, изпълнена с дим и светлина от газовите лампи, и после вдигна очи нагоре към сводестия таван, който се извисяваше на стотици стъпки над тях. Той създаваше усещането, че човек се намира на дъното на кладенец. Сетне вниманието му се насочи към морето от бръснати глави, които се бяха събрали тук в навечерието на Аугере ел Ман — стотиците официари на Каукус, заслушани внимателно в свещените думи на Нихилис, първия Свети патриарх на Ман.