Коди Макфейден - Човекът сянка

Аз и оръжия. Всичко, което доктор Хилстед говори, е истина. Мога да взема кой да е пистолет и да боравя с него, както другите хора вдигат чаша с вода или карат велосипед. При мен е инстинкт и винаги е било такъв. Макар да няма някаква основателна причина за това. Не съм имала баща, който е искал син и затова ме е научил да стрелям. Честно казано, татко ненавиждаше оръжията. За разлика от него аз съм много добра с тях.

Когато бях на осем години, баща ми имаше приятел, бивша зелена барета от Виетнам. Той наистина беше маниак на тема оръжия. Живееше в западнал апартамент в западнал квартал на Сан Фернандо Вали, който му отиваше чудесно. Всъщност и той си беше западнал човек. Въпреки това до ден днешен помня очите му: зорки и млади. Блеснали.

Името му беше Дейв и някак си успя да замъкне баща ми на стрелбището в един западнал район на Сан Бернардино Каунти. Татко ме взе със себе си може би с надеждата да не се задържаме много. Дейв го накара да изстреля няколко пълнителя. Аз наблюдавах случващото се, като носех антифони, които бяха прекалено големи за малката ми момичешка глава. Гледах ги двамата как държат пистолетите и се почувствах омаяна. Усетих притегателната им сила.

— Може ли да опитам? — изчуруликах аз.

— Не мисля, че това е добра идея, скъпа — отвърна татко.

— Ауу, я стига, Рик. Ще ѝ взема една малка двайсет и двойка. Нека постреля детето.

— Моля те, тате, може ли? — Бях с най-миловидната си физиономия, която знаех, че може да промени решението му. Той ме изгледа, на лицето му беше изписана вътрешната му борба, и въздъхна.

— Добре, но само няколко изстрела.

След малко Дейв се върна с двайсет и двойката — малко чудо, което пасна идеално в ръката ми. Донесоха ми стол, върху който да се кача. Дейв зареди оръжието, подаде ми го и застана зад мен под неспокойния поглед на баща ми.

— Виждаш ли мишената? — попита ме той и аз кимнах. — Избери си къде искаш да я улучиш. Не бързай. Дърпай спусъка бавно. Не го натискай рязко, защото ще подскочи в ръката ти. Готова ли си?

Мисля, че му отговорих, но истината беше, че едва чувах какво ми говори. Държах пистолет в ръката си и нещо се случваше вътре в мен. Нещо, което усещах, че е хубаво. Нещо, което ми харесваше. Погледнах към мишената в човешка форма, която въобще не ми изглеждаше далеч. Беше толкова близо, че имах чувството, че мога да я достигна, ако се протегна. Насочих оръжието си в нея, поех си въздух и дръпнах спусъка.

Бях едновременно изненадана и очарована от отката на малкия пистолет в малките ми ръце.

— Проклятие! — изграчи Дейв до мен.

Присвих очи към мишената и забелязах, че в центъра на главата се беше появила една малка дупка — точно там, където исках да бъде.

— Ти си естествен талант, млада госпожице — каза ми Дейв. — Опитай още няколко изстрела.

„Няколкото изстрела“ прераснаха в час и половина стрелба. През деветдесет процента от времето улучвах онова, в което се целех, и накрая осъзнах, че ще се занимавам с оръжия до края на живота си. Разбрах също така, че ще бъда добра в това.

Баща ми подкрепяше начинанието ми в последвалите години, макар че ненавиждаше оръжията. Предполагам, беше разбрал, че това е част от самата мен, която нямаше как да пренебрегне.

Каква е истината ли? Невероятно добра съм. Предпочитам да не се хваля и да не показвам публично способностите си, но когато съм сама, се превръщам в истинска Ани Оукли [2] Ани Оукли (1860–1926) — легендарен стрелец и участничка в шоуто на Бъфало Бил. — Бел. прев. . Мога да улуча пламъка на свещ и да пробия хвърлена във въздуха монета от четвърт долар. Веднъж на едно открито стрелбище взех топче за пинг-понг в ръката, с която държа пистолета. Пуснах го и извадих оръжието си. Успях да прострелям топчето, преди да падне на земята. Глупав номер, но изпитах голямо удоволствие от него.

Всичките тези спомени преминават през главата ми като на лента, докато доктор Хилстед ме гледа изпитателно.

— Истина е — отговарям аз.

Той затваря папката. Преплита пръстите на ръцете си и ме поглежда.

— Ти си изключителен професионалист. Определено си една от най-добрите жени агенти в историята на Бюрото. Преследваш най-лошите от най-лошите. Преди шест месеца мъж на име Джоузеф Сандс, когото се опитваше да заловиш, погна семейството ти, уби съпруга и дъщеря ти пред очите ти, а теб изнасили и измъчва. Благодарение на нечовешките си способности успя да се измъкнеш от ситуацията и да му отнемеш живота.

Вцепенението се е настанило в цялото ми тяло. Не знам към какво води всичко това и не ми пука.