Коди Макфейден - Човекът сянка

Учудващо е, че не съм засрамена, но няма място за срам. Болката ме е погълнала изцяло.

Доктор Хилстед се е приближил до мен. Не би ме прегърнал или докоснал — това не е присъщо за един добър психотерапевт. Въпреки това го усещам. Той е наведеното петно пред мен, което в този момент мразя от дъното на душата си.

— Говори с мен, Смоуки. Кажи ми какво се случва.

Гласът му е изпълнен с искрена нежност, която надига нова вълна на гняв в мен. Едва съумявам да му отговоря през хлипанията си.

— Не мога да живея така не мога да живея така, без Мат, без Алекса, без любов без живот всичко го няма всичко го няма и… [3] Някои препинателни знаци в това изречение са умишлено пропуснати. В романа по-нататък често е използван същият похват. — Бел. прев.

Устата ми образува буквата О . Мога да го усетя. Поглеждам тавана, сграбчвам се за косата и успявам да откъсна два кичура от корените, преди да припадна.

Странно е, че демонът говори с такъв глас. Той е почти три метра висок, очите му са като от ахат, а главата му е покрита с озъбени и ревящи усти. Люспите му са овъглено черни. Гласът му е носов, някак си южняшки, когато заговори.

— Обичам да ям души — казва ми съвсем дружелюбно. — Няма нищо по-хубаво да си похапнеш нещо, което е било предназначено за рая.

Аз съм гола и завързана за собственото ми легло със сребристи вериги, които са тънки, но изключително здрави. Ако Х. Ф. Лъвкрафт беше написал „Спящата красавица“, тя щеше да се чувства като мен. Щеше да се събуди от раздвоен език върху устните си, а не благодарение на нежната целувка на герой. Не мога да говоря, в устата ми е натъпкан копринен шал.

Демонът стои до леглото ми и ме гледа, докато говори. Изглежда едновременно спокоен и властен, той е гордият ловец, застанал пред елена в багажника на пикапа си.

Размахва назъбен боен нож. Острието изглежда малко в огромната му, ноктеста ръка.

— Обичам душите ми добре приготвени — и овкусени! На твоята ѝ липсва нещо… може би щипка агония и лъжичка болка?

Очите му побеляват, а от устата му хвърчи черна, подобна на гной слюнка, която се стича по брадата и огромните му, люспести гърди. Демонът като че ли не забелязва всичко това. Той се усмихва похотливо и показва още по-ясно острите си зъби. Размахва нокът към мен някак си игриво.

— Виж кой е при мен, любима. Моя сладка, сладка Смоуки.

Демонът отстъпва настрани, за да ми разкрие моя принц, от чиято целувка трябваше да се събудя. Моя Мат. Мъжа, когото познавам от седемнадесетгодишна. Мъжа, когото познавам до болка. Той е гол и завързан за стол. Доста добре е подреден. Бил е пребит, но оставен жив. Пребит по начин, който да убие всяка надежда, но да запази тялото му живо. Едното му око е подуто и затворено, носът му е счупен, а зъбите му липсват зад разкъсаното месо, което представляват устните му. Челюстта му е безформена и разбита. Сандс е използвал ножа си върху него. Виждам малки и дълбоки белези по цялото лице, което съм обичала, целувала и милвала. Върху гърдите и близо до пъпа му има големи порезни рани. И кръв. Навсякъде има много кръв. Кръв, която тече, капе и се пени с всяко негово вдишване и издишване. Демонът е размазал кръвта на съпруга ми, за да играе на морски шах. О -тата са победили.

Отвореното око на Мат среща моите и отчаянието, което виждам в него, ме кара да вия от болка. То разкъсва душата ми, то е ужасът, който се крие в мрака. Ще ми се да мога да изпищя и да унищожа целия свят. Изпълнена съм с гняв, който е толкова дълбок и премазващ, че заплашва да унищожи съзнанието ми като бомбена експлозия. Това е гневът на лудостта, пълният мрак в подземна гробница. Затъмнение на душата.

Опитвам се да изкрещя през шала — крясък, който заплашва да разкървави гърлото и да пукне тъпанчетата ми. Насилвам се да се освободя и веригите се забиват в кожата ми. Очите ми са изскочили, сякаш се мъчат да се освободят от очните си ябълки. Ако бях куче, вече щях да съм се разпенила около устата. Искам само едно нещо: да разкъсам веригите и да убия демона с голи ръце. Не искам просто да умре — искам да го изкормя. Искам да го разкъсам на части, да го обезобразя до неузнаваемост. Искам да разделя атомите, които съставят тялото му, и да го превърна в мъгла.

Но веригите са здрави. Отказват да се скъсат. Дори не могат да бъдат охлабени. Демонът ме наблюдава с перверзно удоволствие. Едната му ръка е върху главата на Мат в пародиен жест на бащина обич. Смее се и тресе чудовищната си глава, а многобройните усти върху нея мяукат от недоволство. Проговаря отново с онзи глас, който не отговаря на външния му вид.