Коди Макфейден - Човекът сянка

— Знам, че си достигнала точката си на пречупване, Смоуки. Имам два варианта пред себе си: да стоя и да гледам как умираш или да те накарам да се разкриеш пред мен и да ти помогна. Лично аз избирам втория.

Усещам искреността в думите му, тяхната честност. Гледала съм в очите десетки лъжещи престъпници. Ще ми се да вярвам, че мога да надуша лъжата от километри. Доктор Хилстед е искрен. Той иска да ми помогне.

— Топката е в твоето игрище. Можеш да станеш и да си тръгнеш или да продължим да работим. — Усмихва ми се, но усмивката му е изморена. — Мога да ти помогна, Смоуки. Наистина мога. Не мога да изтрия случилото се. Не мога да ти обещая, че няма да те боли до края на живота ти, но мога да ти помогна. Ако ми позволиш.

Поглеждам психиатъра си и се опитвам да спечеля вътрешната си борба. Той е прав. Аз съм женският вариант на Самсон, а той е мъжкият на Далила, само дето ми казва, че няма да ме нарани, ако отреже косата ми. Моли ме да му се доверя по начин, по който не се доверявам на никого. Освен на себе си.

И…? — чувам един глас в главата си. Затварям очи. Да. И на Мат.

— Добре, доктор Хилстед. Печелиш. Ще се опитам.

В момента, в който изричам тези думи, знам, че съм постъпила правилно, защото спирам да се треса.

Чудя се дали онова, което ми каза, е истина. За силата ми.

Чудя се дали имам силата да живея.

Стоя пред сградата на лосанджелиското ФБР на „Уилшир“, гледам я и се чудя защо не чувствам нищо.

Абсолютно нищо.

В момента не принадлежа на това място и то ме укорява поради тази причина. Мръщи се насреща ми със своето лице от бетон, стъкло и стомана. Чудя се дали цивилните го виждат по този начин. Като нещо внушително и малко гладно?

Забелязвам отражението си в стъклените врати и се свивам вътрешно. Смятах да си облека костюм, но ми се стори прекалено официално. Нямаше как да си навлека и обикновен суитшърт. Като че ли за да демонстрирам своята нерешителност, избрах дънки и блуза с копчета, ниски обувки и лек грим. Сега всичко ми се струва изключително неадекватно и ми се иска да побягна и да бягам, да бягам.

Емоциите се надигат в мен като вълни и се разбиват в невидими брегове. Страх, безпокойство, гняв, надежда.

Доктор Хилстед приключи сеанса, като ми възложи задача: да дойда да видя екипа си.

— За теб това не е било просто работа, Смоуки. Това е било призвание, част от самата теб. От твоята същност. Съгласна ли си?

— Да. Напълно.

— Хората, с които работиш… някои от тях приятели ли са ти?

Свих рамене.

— Двама от тях са най-добрите ми приятели. Те се опитваха да ми помогнат, но…

Доктор Хилстед повдигна вежда — въпрос, на който вече знаеше отговора.

— Но не си ги виждала, откакто беше в болницата.

Дойдоха да ме видят, докато бях увита в бинтове като мумия, докато се чудех дали още съм жива, и ми се искаше да не съм. Опитаха се да останат, но ги помолих да се махнат. Последваха много телефонни обаждания, които препращах на гласовата поща, без да им отговарям след това.

— Не исках да виждам никого тогава. А след това… — Оставих думите ми да увиснат във въздуха.

— Какво се случи след това? — прикани ме психотерапевтът ми.

Въздъхнах. Посочих лицето си.

— Не исках да ме виждат такава. Не мисля, че щях да издържа, ако видех съжаление в очите им. Щеше да е прекалено болезнено.

Поговорихме още малко и той ми обясни, че първата крачка, която трябва да направя, за да мога отново да взема оръжието си, е да се срещна с приятелите си. Затова съм тук.

Стискам зъби, обръщам се за помощ към ирландския си инат и минавам през вратите.

Те се затварят тихомълком зад мен и за минута съм приклещена в капана на мраморния под и високия таван. Чувствам се прекалено уязвима, приличам на заек на открито поле.

Преминавам през детектора за метал на охраната и показвам значката си. Охранителят, който е на смяна, е бдителен, погледът му е строг и преценяващ. Очите му трепкат едва когато вижда белезите ми.

— Отивам да видя момчетата от Офиса на смъртта и заместник-директора — обяснявам му аз, защото имам чувството (поради някаква причина), че трябва да кажа нещо.

Мъжът ме дарява с любезна усмивка, която ми отговаря, че не му пука. Чувствам се още по-глупаво и по-уязвима. Насочвам се към лобито и се проклинам наум.

Качвам се в асансьора с човек, когото не познавам. Той ме кара да се чувствам още по-неловко (ако това въобще е възможно), като се опитва неумело да прикрие страничните погледи, които хвърля към лицето ми. Давам всичко от себе си, за да не му обръщам внимание, и когато стигам до моя етаж, излизам малко по-бързо от нормалното. Сърцето ми заплашва да се пръсне.