Коди Макфейден - Човекът сянка

Но също така е брилянтен — толкова брилянтен, че заслепява онези около себе си, прилича на постоянно пусната светкавица на фотоапарат. Двамата с него споделяме способност, която ни обвързва завинаги, дарба, която създава мост между нас. Джеймс е моят зъл брат близнак. Той може да влезе в главата на всеки убиец. Промъква се в тъмните кътчета и мрачните места, разбулва сенките и проумява злото. Аз съм способна на същото. Не е необичайно да работим в доста добър синхрон в определен етап от някой от случаите ни. В тези моменти се разбираме като лагера и маслото — взаимоотношенията ни са спокойни, продуктивни, неудържими. През останалото време, когато съм край него, имам чувството, че съм заровена в пясъка и някой ми пикае върху главата.

— И аз се радвам да те видя — отговарям аз.

— Хей, задник — изрича с минорен тон на заплаха Алън.

Джеймс сплита пръстите на ръцете си и дарява грамадата със студен и прям поглед. Не мога да не му се възхитя на спокойствието, макар че е само метър и седемдесет и около шестдесет килограма с мокри гащи. Като че ли нищо не може да го изплаши.

— Това беше просто въпрос — отговаря той.

— Какво ще кажеш да си пийнеш голяма чаша от напитката „я млъкни!“?

Поставям ръка върху рамото на Алън.

— Остави го.

Двамата мъже се изпепеляват със страшни погледи. Първи се отказва Алън и въздъхва. Джеймс ме оглежда дълго и преценяващо, след което връща вниманието си върху папката, която чете.

Алън поклаща глава.

— Съжалявам.

Усмихвам се. Как да му обясня, че дори това, тези простотии ала Деймиън, са правилното нещо, от което имам нужда точно сега? Нещата продължават да са такива, каквито са. Джеймс продължава да ме вбесява и това е някак си успокояващо.

Смятам, че е по-добре да сменя темата.

— Какво ново тук?

Обхождам целия офис, разглеждам бюрата и корковите дъски. Кали ръководи парада, докато отсъствам, и тя е тази, която ми отговаря.

— Доста е спокойно напоследък, сладкишче. — Кали нарича всички „сладкишче“. Легендата гласи, че има официално писмено порицание, задето нарекла директора така. Това е просто превземка от нейна страна, с която обича да се забавлява. Тя съвсем не е южнячка. Обръщението вбесява някои хора, но не и мен, та това си е Кали.

— Нямаме серийни, но работим над две отвличания. Както и върху някои от по-старите и студени случаи. — Усмихва се. — Май всички лоши момчета си пуснаха отпуската заедно с теб.

— Как вървят отвличанията? — Отвличанията на деца са маслото върху хляба в нашата професия и са нещо, от което всички свестни служители на реда се страхуват. Рядко става въпрос за пари. По-скоро всичко е за секс, болка и смърт.

— Едното е живо, другото — мъртво.

Взирам се в корковите дъски, без в действителност да ги виждам.

— Поне двете са намерени — мърморя аз. Много често това е най-важното. Всеки, който си мисли, че липсата на новини е добра новина, никога не е бил родител на отвлечено дете. В този случай липсата на новини е рак, който не те убива, а дълбае душата ти. През годините се срещнах с много родители, които идваха с надеждата, че ще има някакви новини за децата им — новини, с които не разполагах. Наблюдавах ги как стават все по-кльощави и по-озлобени. Виждах как надеждата умира в очите им и сиви коси покриват главите им. В тези случаи намирането на тялото на детето им би било благословия. Поне щеше да им позволи да тъгуват за загубата си.

Обръщам се към Кали.

— Как ти се отразява шефското място?

Тя ме дарява с патентованата си, надута усмивка.

— Познаваш ме, сладкишче. Родена съм за благородница и вече получих короната си.

Алън изпръхтява, след което не може да се удържи и започва да се смее.

— Не слушай простолюдието, скъпа — казва презрително Кали.

Смея се от сърце. Смехът ми е истински, смях, който идва неочаквано и от дъното на душата ми. Продължавам да се смея малко по-дълго от нормалното и очите ми се пълнят със сълзи.

— О, мамка му — проклинам се и бърша лицето си. — Съжалявам. — Поглеждам хората си и ги дарявам с вяла усмивка. — Наистина много се радвам, че ви виждам, приятели. Повече, отколкото можете да си представите.

Алън, човекът планина, се приближава до мен и без никакво предупреждение ме обгръща в огромните си клони, които нарича ръце. Съпротивлявам се само секунда, преди да отвърна на прегръдката му и да облегна глава върху гърдите му.

— О, знаем, Смоуки — казва той. — Знаем.

Той ме пуска и на негово място идва Кали, която го избутва от пътя си.