Коди Макфейден - Човекът сянка

— Някои предпочитат да се хранят на тишина — казва жената. Тонът ѝ е остър като нож, а енергията ѝ е като на олимпиец. Държанието ѝ би накарало всеки да се засрами, а не да се разгневи. Майка ми беше световен шампион в тази категория.

Кали се мръщи на жената. Виждам сгъстяващите се буреносни облаци и бързам да се намеся. Старицата ми прави услуга, затова по-добре да не я подлагам на опасност.

— Кали — започвам аз и поставям ръка на рамото ѝ. — По-добре да си вървим.

Тя се смръщва още повече на жената, която изглежда толкова уплашена, колкото заспало под слънчевите лъчи куче.

— Кали — повтарям този път доста по-настоятелно. Тя ме поглежда, кима, изправя се и си слага слънчевите очила толкова надменно, че буди възхищението ми. 9–9 — 10, почти перфектен резултат. Олимпийската надпревара при ледените кралици е оспорвана тази година и тълпата е във възторг…

— Успяхте да ме изгоните оттук — казва приятелката ми надменно. Взема си дамската чанта и отново се обръща към старицата. — Приятен ден. — Всъщност тонът ѝ казва нещо коренно различно: Да пукнеш дано.

Двете излизаме навън. Обръщам се, за да погледна за последно жената. Тя ме дарява с още една от красивите си усмивки.

Добротата на непознатите ме изумява за пореден път.

Пътят на обратно е доста интересен — Кали ври и кипи. Кимам и измърморвам на правилните места, докато тя говори за „дъртите прилепи“, „сбръчканите като стафиди дъртаци“ и „вмирисаните мумии“. Моите мисли са запълнени от онова тъжно и изключително нехарактерно изражение, което видях на лицето ѝ.

Спираме на паркинга, близо до моята кола.

Решавам, че ми е достатъчно за днес. Ще отида да видя заместник-директора някой друг път.

— Благодаря ти, Кали. Кажи на Алън, че скоро пак ще дойда. Дори да е само за да ви поздравя.

Приятелката ми размахва показалеца си насреща ми.

— Ще му кажа, сладкишче. Но да не си посмяла да игнорираш обажданията ни. Не изгуби всички, които те обичат, през онази нощ. Помни, че имаш приятели и извън работата. Не го забравяй.

Кали пали гумите на колата си, преди да съм успяла да ѝ отговоря. Това е нейната запазена марка и на мен ми става приятно, че някои неща не се променят.

Влизам в колата си и осъзнавам, че съм била права миналата вечер. Днес е денят, в който се отказвам от идеята да се прибера у дома и да си пръсна мозъка.

Как бих могла? Дори не мога да взема пистолета си.

Тази нощ е ужасна. Имам чувството, че се намирам в „Най-доброто от най-лошите ми кошмари“. Джоузеф Сандс е там със своя демонски костюм, а Мат ми се усмихва с кървава уста. Картината бързо се сменя и се прехвърлям в „Събуей“, където Кали, която изглежда натъжена от листчето хартия в ръката си, вади пистолета си и прострелва старицата, която ми направи услуга, в главата. Връща се на масата и започва да сърба сода със сламката си. Устните ѝ са червени и подути. Тя улавя погледа ми и ми намига като труп — зловещо затваря окото си.

Събуждам се, цялата се треса и осъзнавам, че телефонът ми звъни. Поглеждам часовника. Пет сутринта е. Кой ли се обажда по това време? Не съм получавала такива телефонни обаждания, откакто не съм на работа.

Все още усещам как последиците от съня се блъскат в главата ми, но изгонвам бързо образите и си давам един миг, за да спра да се треса, преди да вдигна телефона.

— Ало?

От другата страна на линията чувам единствено тишина. А после гласа на Кали.

— Здрасти, сладкишче. Съжалявам, че те събуждам, но… имаме нещо, което те засяга.

— Какво? Какво се е случило? — Приятелката ми не отговаря около минута и аз започвам да се дразня. Тялото ми все още потръпва, докато държа телефона до ухото си. — Мамка му, Кали, изплюй камъчето.

Тя въздиша.

— Помниш ли Ани Кинг?

Отговарям скептично:

— Дали я помня? Да, помня я. Тя е една от най-добрите ми приятелки. Премести се да живее в Сан Франциско преди около десет години. Все още се чуваме по телефона на около шест месеца. Аз съм кръстница на дъщеря ѝ. Така че да, помня я. Защо ме питаш?

Кали отново мълчи.

— Проклятие — прошепва тя. Звучи така, сякаш някой я е сритал в стомаха. — Не знаех, че ти е приятелка. Мислех си, че е просто позната.

Усещам как ме залива страх. Страх и предчувствия. Знам какво се е случило или поне си мисля, че знам. Искам първо да го чуя от Кали, преди да го повярвам.

— Изплюй камъчето.

Следват дълга пораженска въздишка и отговорът, който очаквам:

— Мъртва е, Смоуки. Убита е в апартамента си. Дъщеря ѝ е жива, но е в кататония [8] Кататония — форма на шизофренията с психичен и моторен дисбаланс. — Бел. прев. .