Коди Макфейден - Човекът сянка

Двете с Ани споделяхме една от най-интимните връзки, която може да съществува: приятелство от ученическите години до живот. Приятелство, което създаваше спомени и преживявания, съпътстващи ни през целия ни житейски път чак до гроба.

Онова, което се случи след това, беше напълно предвидимо. Завършихме гимназията. Дотогава вече бях с Мат. Тя срещна един мъж, с когото реши да обиколи страната, преди да влезе в колеж. Аз не се бавих и влязох направо в Калифорнийския университет. Както правеха всички останали, си обещахме, че ще поддържаме връзка, но животът ни грабна и почти година не се бяхме чували.

Един ден излизах от лекции… и тя изникна пред мен. Изглеждаше някак си налудничава и красива. Изпитах едновременно радост, болка и носталгия, сякаш тези емоции бяха акорд, изсвирен на китара „Гибсън“.

— Как е, колежанке? — попита ме тя с блеснал поглед.

Не отговорих, но я прегърнах адски здраво.

Отидохме на обяд и Ани ми разказва за приключенията си. С приятеля си бяха посетили петдесет щата с почти никакви пари, бяха видели и направили много и се бяха чукали на достатъчно различни места, които да им държат влага за цял живот. Приятелката ми се усмихна дяволито и постави ръка на масата.

— Я виж — каза ми тя.

Видях годежен пръстен и изахках, както си му беше редът. Кикотехме се и говорихме за бъдещето, за плановете около сватбата ѝ. Имах чувството, че отново сме в гимназията.

Станах ѝ шаферка, след което и тя ми върна жеста. Тя се премести в Сан Франциско с Робърт, а аз и Мат останахме в Лос Анджелис. Времето си течеше, но винаги успявахме да намерим време на всеки шест или осем месеца, за да се чуем по телефона — момент, в който отново се завръщахме към онзи първи ден, в който избягахме от училище и отново ставахме свободни, млади и щастливи.

Робърт не се оказа читав и впоследствие я напусна. Няколко години по-късно го проверих с надеждата, че се е провалил в живота. Вместо това научих, че е починал в автомобилна катастрофа. Не знам защо Ани никога не сподели това с мен.

Когато започнах работа в Бюрото — имам предвид, когато се захванах с истинската работа, интервалът между телефонните ни разговори се увеличи на една година. После — година и половина. Съгласих се да стана кръстница на дъщеря ѝ, но се срамувам да призная, че съм виждала детето само веднъж, а тя така и не видя моето. Какво мога да кажа? Животът продължи, както ставаше винаги.

Някой може да ме укори за това. Не ми пука. Важното беше, че когато се чуехме, независимо дали бяха изтекли шест месеца, или две години, имахме чувството, че не е минала и секунда.

Преди около три години почина баща ѝ. Веднага отидох и останах при нея за седмица. За да я подкрепям. Или поне да се опитам. Ани беше остаряла, съсипана и надвита от болката. Помня, че бях изумена от иронията на съдбата: агонията и възрастта ѝ я бяха направили по-красива от всякога. Нощта след погребението, след като сложи дъщеря си да спи, седнахме на пода в стаята ѝ. Тя плака в обятията ми, а аз ѝ шептях утешителни думи.

Не ми се обади, когато Мат умря, но това не ме изненада. Ани си имаше странност: ненавиждаше новините — независимо дали тези по телевизора, или във вестниците, а аз така и не ѝ звъннах, за да ѝ споделя какво се случи. Все още не знам защо.

Мисля си за Ани на път към Бюрото. Мисля си и се чудя на реакцията си за смъртта ѝ. Чувствам се тъжна. Опустошена. Но не и с такава емоционална сила, с каквато очаквах.

С пристигането си осъзнавам, че съм изгубила младостта си. Любовта към младостта си, приятелката от младостта си. Всичко си е отишло. Може би загубата на Мат и Алекса ме беше променила и затова смъртта на Ани не е толкова голям шок за мен.

Може би болката ми вече е на привършване.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Смоуки?

Посреща ме завеждащ специален агент Джоунс, старият ми ръководител. Само дето вече е заместник-директор Джоунс. Изненадана съм, че е тук. Не че не е отдаден на работата си или че се страхува да влезе в окопите, а просто не трябва да е тук. Освен това програмата му винаги е запълнена. Какво ли е толкова важно в този случай?

— Кали ми се обади, сър. Сподели ми за Ани Кинг и ми каза, че убиецът е оставил съобщение за мен. В играта съм.

Заместник-директорът поклаща глава.

— О, не си познала. Няма начин, мамка му. Дори да оставим настрана факта, че жертвата ти е приятелка, което означава, че не можеш да припариш до случая, нямаш зелена светлина да се върнеш на активна служба.