Коди Макфейден - Човекът сянка

Кали се опитва да ни подслушва и Джоунс забелязва това. Сочи ми към колата си и пали цигара, докато вървим към нея. Всички са пред сградата на ФБР и се подготвят да тръгват към частното летище във „Ван Найс“. Заместник-директорът всмуква дълбоко от цигарата си, а аз го гледам жадно. Забравила съм да взема своите.

— Може ли една, сър?

Челото му се сбръчква от изненада.

— Мислех, че си ги отказала.

— Пак ги започнах.

Той свива рамене и ми подава кутията. Взимам си цигара и той ми предлага огънче. Дърпам си жадно от нея. Екстаз.

— Виж, Смоуки. Знаеш как стоят нещата. В този бизнес си от доста време. Психиатърът ти пази срещите ви в пълна конфиденциалност. Въпреки това веднъж месечно ни праща доклад с мнението си докъде си.

Кимам. Знам, че наистина е така. Не става въпрос за някакво нарушение на личното ми пространство или на правата ми. Трябва да е ясно дали може да ми се има доверие отново да представлявам ФБР. Или да нося оръжие.

— Вчера получих един. Психотерапевтът ти казва, че имаш да извървиш дълъг път, докато си готова да се върнеш на работа. Точка. А ти ми се появяваш в шест сутринта и искаш да отидеш на местопрестъплението на убитата си приятелка? — Шефът ми енергично поклаща глава. — Както казах: „Няма начин, мамка му“.

Дърпам си от цигарата и я претеглям между пръстите си, докато го гледам и се опитвам да измисля какво да кажа. Мисля, че знам защо е тук. Заради мен. Защото убиецът е писал до мен. Защото е обезпокоен.

— Вижте, сър. Ани Кинг ми беше приятелка. Дъщеря ѝ все още е жива и е там. Тя няма друго семейство, баща ѝ също е мъртъв, а аз съм кръстницата ѝ. Така или иначе ще летя с вас. Единствената ми молба към Бюрото е да прояви учтивост и да ме вземе.

Джоунс си дърпа от цигарата, но димът влиза в кривото му гърло и той се задавя.

— Мо-ляааа ти се! Хубав опит, но с кого, да го еба, си мислиш, че разговаряш, агент Барет? — Той забива пръст в мен. — Познавам те много добре, Смоуки. Не се ебавай с мен. Приятелката ти е мъртва — между другото, съжалявам за това, а ти искаш да дойдеш и да заработиш по случая. Това е истината. Не мога да го позволя. Първо, лично си замесена и това те изключва като опция да поемеш работата. Така пише в ръководствата ни. Второ, вероятно имаш самоубийствени наклонности. Не мога да ти позволя да стъпиш на местопрестъпление в подобно състояние.

Устата ми зейва. Следващите ми думи са изпълнени с гняв и срам:

— Исусе Христе! Да не съм си окачила табела, на която пише: Искам да се гръмна?

Погледът на шефа ми омеква.

— Мне, нямаш табела. Просто знаем, че всеки от нас би си го помислил, ако беше преживял дори половината от това, което преживя ти. — Джоунс хвърля цигарата си на земята и не ме поглежда, докато говори: — Някога и аз исках да захапя дулото.

Също както по време на обяда с Кали вчера оставам безмълвна. Шефът ми забелязва това и кима.

— Истина е. Преди близо двадесет и пет години загубих партньора си. Тогава още работех за лосанджелиската полиция. Изгубих го, защото взех неправилно решение. Влязохме в сграда без подкрепление, а работата не беше само за двама ни. Той плати цената. Семеен човек, любещ съпруг и баща на три деца. Грешката беше моя и цели осем месеца обмислях възможността да я поправя. — Поглежда ме, но в погледа му няма съжаление. — Нямаш табела, окачена на врата, Смоуки. Просто повечето от нас биха искали да си пръснат мозъка, ако бяха в твоето положение.

Това е истинският заместник-директор Джоунс. При него няма увъртане, казва си всичко направо. Такъв човек е. Винаги те слага на мястото ти. Винаги.

Не мога да срещна погледа му. Хвърлям наполовина изпушената си цигара и я смачквам с обувката си. Внимателно обмислям следващите си думи:

— Сър, оценявам загрижеността ви. Също така сте прав за абсолютно всичко, освен за едно. — Поглеждам го. Знам, че ще иска да го гледам в очите, докато изричам това, за да прецени дали му казвам истината: — Обмислях го. Много. Но вчера? Вчера беше денят, в който разбрах, че няма да го направя. Знаете ли какво се промени? — Посочвам към екипа си, който чака на стълбите. — Отидох да видя хората си за първи път от случилото се насам. Отидох да ги видя и те бяха там. Приеха ме. Е, Джеймс си е все същият, но важното е, че не ме съжаляват и не ме смятат за пречупена. Казвам ви съвсем честно, че вече нямам желание да се самоубивам. Причината за това е, че се върнах в Бюрото. — Той ме слуша. Мога да преценя, че още не съм го спечелила, но съм привлякла вниманието му. — Вижте, не съм готова да поема обратно командването на „НЦАЖП Координационен“. Сигурна съм, че не съм готова да се върна към истинското действие. Единственото, за което ви моля, е да ми позволите да си потопя краката във водата. Позволете ми да дойда, за да се уверя, че някой ще се погрижи за Бони. Позволете ми да хвърля едно око на случая. Кали ще продължи да ръководи парада. Няма да съм въоръжена и в момента, в който усетя, че ми идва в повече, ще се откажа.