Коди Макфейден - Човекът сянка

Ръката ми като че ли става безчувствена и се опасявам да не изтърва телефона.

— Къде си сега, Кали? — Гласът ми е по-тих и от шепот.

— В службата. Приготвяме се да отидем на местопрестъплението с частен самолет. Тръгваме след час и половина.

Усещам нещо в гласа ѝ въпреки шока, в който се намирам, някаква вътрешна борба. Има още нещо, което не ми казва.

— Какво има, Кали? Какво не ми казваш?

Миг на колебание, последван от дълга въздишка.

— Убиецът ти е оставил съобщение, сладкишче.

Сядам. Настава тишина. Имам нужда от време, за да могат думите на Кали да попият в мозъка ми.

— Ще се видим в офиса — казвам и затварям, преди да може да ми отговори.

Известно време стоя на ръба на леглото си. Отпускам глава в ръцете си и се опитвам да се разплача, но очите ми остават сухи. Някак си така ме боли повече.

Часът е едва шест, когато пристигам. Това е единственото време, през което магистралите в Лос Анджелис не са претъпкани, и е възможно човек да се придвижва нормално. Повечето от хората, които шофират рано сутринта, са се насочили към нещо лошо или са на път да се сблъскат с нещо лошо. Познавам добре тези ранни утрини. Шофирала съм безброй пъти през сумрак и мъгла, за да стигна до някоя кървава баня. Както сега. През целия път мислите ми са изпълнени единствено от Ани.

Двете се запознахме в гимназията, когато бяхме на петнадесет. Тя беше напът да се превърне в бивша мажоретка, а аз пушех трева и си падах по бързите неща. В йерархията на гимназията пътищата ни не трябваше да се пресичат. Но съдбата се намеси. Поне винаги съм смятала, че е тя.

Месечният ми цикъл дойде по средата на часа по математика и аз вдигнах ръка, сграбчих дамската си чанта и хукнах към тоалетната. Червях се като домат по коридора и се надявах да няма никого навън. Имах цикъл само от осем месеца и цялото това нещо беше изключително смущаващо за мен.

Надникнах и с облекчение осъзнах, че тоалетната е празна. Наврях се в една от кабинките и се приготвих да се справя с проблема си, когато някакво подсмърчане ме накара да застина с превръзка в ръка. Затаих дъх и се заслушах. Подсмърчането се повтори, само дето този път прерасна в тих хлип. Някой плачеше — деляха ни две кабинки.

Никога не съм била добра в тези неща. Когато бях по-малка, исках да стана ветеринар. Ако се натъкнех на някоя наранена птичка, куче, котка или друго такова ходещо, пълзящо или каквото и да е същество, аз го прибирах у дома. В повечето случаи не оцеляваха. Понякога обаче вадеха късмет и няколкото дребни победи бяха достатъчни, за да продължа кръстоносния си поход. В началото родителите ми смятаха, че е мило от моя страна, но след поредното ходене до ветеринарната клиника изгубиха търпение. Раздразнени или не, никога не ме обезкуражиха да се правя на Майка Тереза.

С напредването на възрастта осъзнах, че съм станала загрижена и за хората. Ако някой биваше тормозен, се намесвах и го спасявах. След това не можех да се възпра да отида и да го попитам как е. В раницата си носех малка аптечка и през осми и девети клас раздадох безброй лепенки и превръзки. Не бях обръщала внимание на тази своя чудатост. Странното беше, че се чувствах изключително унижена, че трябва да изляза по средата на часа, за да се справя с менструацията си, но нямах нищо против безкрайните подигравки и нарицателни като „Сестра Смоуки“ от останалите. Хич даже не ми пукаше за тях. Ясно ми е, че точно тази моя черта ме отведе във ФБР. Взех решение да тръгна да се боря с източника на болката и с престъпниците, на които им доставяше удоволствие да я причиняват. Също така ми е ясно, че нещата, които с годините видях, ме промениха в известна степен. Станах по-внимателна в грижите си за другите. Налагаше се. Моята малка аптечка се превърна в мен и екипа ми, а лепенките и превръзките в чифт белезници и затворническа килия.

Предвид всичко това, когато чух, че някой плаче в тоалетната, поставих си превръзката някак си машинално, бях забравила за срама и унижението си, вдигнах си дънките и излязох бързо от кабинката. Спрях се пред вратата, от която се носеха хлипания.

— Ъх… здрасти? Добре ли си?

Хлипанията секнаха, но подсмърчането остана.

— Махай се. Остави ме.

Постоях още секунда, за да измисля какво да правя.

— Наранена ли си?

— Не! Просто ме остави на мира.

Осъзнах, че няма належащи физически рани, за които да се погрижа, и имах намерение да се подчиня на препоръката на гласа от другата страна на вратата, но нещо ме спря. Съдбата. Наведох се леко напред, малко колебливо.