Коди Макфейден - Човекът сянка

— Стига лиготии — отсича тя и ме поглежда. — Ела да те водя на обяд. И да не си посмяла да кажеш не.

Усещам сълзите, които продължават да напират, затова само кимам. Кали взима дамската си чанта, сграбчва ръката ми и ме дърпа към изхода.

— Ще се върна след час — провиква се през рамо. Избутва ме през вратата и когато я затваря, сълзите ми потичат като водопад.

Кали ме прегръща с една ръка.

— Знаех, че не искаш да се разцивриш пред Деймиън, сладкишче.

Засмивам се през сълзи и само кимам, вземам кърпичката, която ми предлага, и позволявам на нейната сила да ни води в тази моя моментна слабост.

Решихме да се отбием в „Събуей“, където наблюдавам с изумление как Кали пълни очевидно бездънния си стомах с огромния сандвич с кюфте. Винаги съм се чудила как го прави. Може да погълне повече храна от футболен защитник, но за сметка на това не качва и грам. Усмихвам се и си мисля, че причината вероятно е осемкилометровият джогинг, който прави всяка сутрин. Тя облизва пръстите си звучно и мляска с устни с такъв ентусиазъм, че две възрастни дами ни поглеждат неодобрително. Задоволена, Кали въздиша, намества се по-удобно на мястото си и отпива от содата през сламката си. Пред мен стои истинската Кали. Тя не просто се наслаждава на живота, тя го поглъща целия. При това без да дъвче и винаги се връща за още. Усмихвам се на себе си, а тя се намръщва и размахва показалеца си срещу мен.

— Знаеш ли, доведох те на обяд, защото исках да ти споделя колко съм ти ядосана, сладкишче. Не отговаряше на обажданията ми, не ми написа дори имейл. Подобно поведение не е приемливо, Смоуки. Не ми пука колко преебана си била.

— Знам, Кали. Съжалявам. Сериозна съм, наистина съжалявам.

Приятелката ми ме гледа втренчено за момент. Виждала съм да прилага този поглед върху някои престъпници и знам, че го заслужавам. Моментът отминава, а тя се усмихва лъчезарно и маха с ръка.

— Извинението е прието. Сега да минем по същество: как си? Имам предвид наистина. Не искам да ме лъжеш.

За момент не я поглеждам, а се взирам в сандвича си, но в крайна сметка се пречупвам.

— До днес ли? Бях зле. Много зле. Всяка вечер сънувам кошмари. Бях депресирана и положението се влошаваше, вместо да се подобрява.

— Обмисляла си да се самоубиеш, нали?

Изпитвам същия шок като в кабинета на доктор Хилстед, но този път не е толкова силен. Незнайно защо обаче сега се чувствам по-засрамена. С Кали винаги сме били близки и независимо дали сме си го признавали на глас, или не, двете се обичаме. Обичта ни се гради на силата, а не на реването на рамото на другата. Страхувам се, че тази обич ще намалее или ще изчезне, ако Кали започне да ме съжалява. Затова бързам да ѝ отговоря.

— Обмислях го, да.

Тя кима и млъква, поглежда нанякъде или към нещо, което не мога да видя. Изпитвам чувство на дежавю — погледът ѝ е същият като на доктор Хилстед, докато се чудеше по кой път да поеме.

— Смоуки, тук не става въпрос за слабост. Слабост би било, ако беше дръпнала спусъка. Да плачеш, да имаш кошмари, да си депресирана, да обмисляш самоубийството си, тези неща не те правят слаба. Те просто те нараняват. Всеки може да бъде наранен, дори Супермен.

Гледам я, изгубила дар слово. Онемяла съм, не мога да измисля какво да отговоря. Изреченото от Кали не е характерно за нея и аз съм изключително изненадана. Тя ме дарява с лека усмивка.

— Знаеш, че трябва да победиш, Смоуки. Не само заради себе си, но и заради мен. — Кали отпива от напитката си. — Двете с теб сме еднакви. Винаги сме били златни. Всичко се е случвало по нашия начин. Добри сме в това, което правим — мамка му, винаги сме били добри във всичко, с което сме се захващали, нима не е така?

Кимам, все още съм безмълвна.

— Ще ти кажа нещо, сладкишче, нещо философско. Отбележи си датата в календара, защото скоро няма да чуеш подобно нещо от мен. — Кали оставя содата си на масата. — Много хора рисуват все същата стара картина: раждаме се невинни и жизнени, но животът ни покварява, след което вече нищо не е същото и ала-бала. Винаги съм смятала, че това са пълни лайна. Не всички се раждат невинни, ако не вярваш, питай Норман Рокуел [6] Норман Рокуел (1894–1978) — известен американски автор, художник и илюстратор, който често изобразява американската действителност. — Бел. прев. . Питай кое да е дете в Уотс [7] Уотс — предградие на Лос Анджелис, известно с расовите сблъсъци през 1965 г. — Бел. прев. . Не е много трудно да се сетиш, че животът не струва. Трудно е да разбереш, че животът наранява. Разбираш ли ме какво имам предвид?