Коди Макфейден - Човекът сянка

— Вземи се в ръце, Барет — изръмжавам на себе си. — Какво очакваш? Все пак приличаш на Гърбушкото от Нотр Дам. Не се лигави.

Последно време се успокоявам, като си говоря сама, и този път не е изключение. Става ми по-добре. Тръгвам по коридора, докато се озовавам пред вратата на някогашния ми офис. Страхът отново се надига в мен и прогонва равнодушието, което бях успяла да си наложа. Страх, който прилича на страха от пистолета ми. Минавала съм през тази врата повече пъти, отколкото мога да преброя. Повече пъти, отколкото съм държала оръжието си в ръка. Въпреки това се страхувам.

Животът, който изоставих, се намира зад тази врата. Както и хората, които бяха част от него. Дали ще ме приемат? Или ще видят едно пречупено създание зад маската на чудовище, ще ме попитат как съм и ще ме отпратят? Дали изпълнените им със съжаление погледи ще прогорят дупки в гърба ми?

Подобен сценарий е напълно възможен. Паникьосвам се. Стрелвам нервен поглед надолу по коридора. Вратата на асансьора все още е отворена. Единственото, което трябва да направя, е да се обърна и да побягна към нея. Да побягна и да не спирам да бягам. Да бягам и бягам и бягам и бягам и бягам. Да напълня обувките си с пот, да си купя кутия „Марлборо“, да се прибера у дома, да запаля и да се хиля на воля в мрака. Да плача без причина, да се взирам в белезите си и да размишлявам над добротата на непознатите. Подобна възможност ме изкушава. Искам цигара. Искам да се скрия зад безопасността на самотата и болката. Искам да бъда оставена на мира, за да мога да продължа да губя разума си и…

…и тогава чувам Мат.

Той се смее.

С онзи нежен смях, който винаги съм обичала — хладен полъх, изпълнен с доброта и чистота. Даааааа, сладурче… подвий опашка и дим да те няма. Това е толкова характерно за теб. Това беше една от дарбите му. Способността да ме смъмря, без да ме ядосва.

— Може би това е само моят глас — измърморвам под носа си.

Опитвам се да звуча предизвикателно, но треперещата брадичка и потните длани ми пречат.

Мога да почувствам усмивката му — нежна, самодоволна, макар него вече да го няма.

Проклятие.

— Да, да, да… — шепна на призрака, пресягам се и хващам дръжката на вратата.

Прогонвам го от главата си и отварям.

За момент се взирам в помещението, без да влизам. Ужасът, който изпитвам, е чист, истински и от него ми се завива свят. Той е в ядрото на онова, което мразя най-много в живота си от „проклетата злополука“ насам. Той е постоянната несигурност. А едно от нещата, които харесвах най-много в себе си, беше решителността. Някога всичко беше просто — реши и направи. Сега е: ами ако ами ако ами ако, не да не може би, спри не спирай, ами ако ами ако ами ако … и накрая страхувам се …

Господи, страхувам се. През цялото време. Будя се изпълнена със страх, разхождам се обзета от страх, лягам си заедно със страха. Аз съм жертва. Мразя това, но не мога да го избегна и ми липсва безстрашната и решителна жена, която бях някога. Наясно съм, че дори да се излекувам, онази решителност няма да се завърне. Никога.

— Вземи се в ръце, Барет — казвам си отново.

Това е другото нещо, което напоследък правя постоянно: чудя се, без да стигам до някакъв отговор.

— Промени се — мърморя си.

О, да — също така си говоря на глас през цялото време.

— Ти си един луд заек [5] Препратка към анимационното филмче „Бъгс Бъни“ — репликата е на Елмър Фъд. — Бел. прев. , Барет — прошепвам аз.

Поемам си дълбоко въздух и минавам през прага на вратата.

Офисът не е голям. В него се помещавахме само четирима с бюрата, компютрите, телефоните и малката ни конферентна зала. Корковите дъски са покрити със снимки на смъртта. Преди шест месеца мястото изглеждаше по същия начин като сега. Но чувството, което изпитвам, е коренно различно — от тук до Луната.

Тогава ги виждам. Кали и Алън, които са с гърбове към мен, говорят си и сочат към една от корковите дъски. Джеймс също е там, съсредоточен в някакво досие, отворено на бюрото му, лицето му е добре познатата ми хладна маска. Алън се обръща и пръв ме забелязва. Вижда ме, очите му се ококорват, а устата му зейва. Очаквам на лицето му да се изпише отвращение.

Вместо това той се разсмива гръмко.

— Смоуки!

Гласът му е изпълнен с радост и в този момент разбирам, че съм спасена.

Проклятие, сладкишче, няма нужда да се обличаш като за Хелоуин. — Това е Кали. Думите ѝ са шокиращи, глуповати и коравосърдечни. Но ме изпълват с радост. Ако беше казала нещо друго, вероятно щях да избухна в сълзи.