Коди Макфейден - Човекът сянка

— Ето! Голямо готвене ще падне. — Намига ми. — Няма нищо по-добро от малко отчаяние в овкусяването на една героична душа… — Следва пауза, след която за един кратък миг гласът става сериозен, изпълнен е с перверзно съжаление: — Не се вини за това, Смоуки. Дори героите не печелят през цялото време.

Поглеждам отново Мат и онова, което виждам в окото му, ме кара да желая да умра. Не е поглед, изпълнен със страх, болка или ужас. Това е поглед, изпълнен с любов. Той беше съумял за момент да изключи демона от този свят, за да можем да останем само двамата и да се погледнем един друг.

Едно от хубавите неща на дългия брак е способността да се разбираме за всичко — от дребните недоволства до значението на живота — с един-единствен поглед. Това е нещо, което развиваш по време на обединяването на твоята душа с тази на половинката ти. Мат ме дари с един от тези погледи и ми каза три неща с красивото си око: съжалявам, обичам те и… сбогом.

Имам чувството, че наблюдавам края на света, погълнат не от огън и пламъци, а от студ и сенки. От мрак, който има намерение да властва вечно.

Демонът също усеща случващото се. Засмива се отново и започва да танцува надуто — опашката му се мята, а от порите му потича гной.

— Ахх… amore . Колко сладко. Това ще е черешката върху моята мелба „Смоуки“ — смъртта на любовта.

Вратата на стаята се отваря и затваря. Не виждам никой да влиза… но с периферното си зрение забелязвам малка фигура, погълната от сенките. Отчаянието ме залива с всичка сила.

Мат затваря окото си, а в мен се надига гняв. Опитвам се да се освободя.

Ножът заработва и аз чувам мокрия, режещ звук. Мат изпищява през премазаните си устни, а аз през шала, докато моят принц умира, моят принц умира…

Будя се с писък.

Лежа на дивана в кабинета на доктор Хилстед. Той е приклекнал до него и ме докосва не с ръце, а с думи.

— Шшш. Смоуки. Всичко е наред, било е просто сън. Тук си в безопасност.

Треса се здраво и цялата съм плувнала в пот. Усещам съхнещите сълзи по лицето ми.

— Добре ли си? — пита ме доктор Хилстед. — Върна ли се?

Не мога да го погледна. Сядам на дивана.

— Защо го направи? — питам аз. Приключих с преструвките, че съм силна. Той успя да ме разтърси и да стисне с ръце все още туптящото ми сърце.

Доктор Хилстед не отговаря веднага. Изправя се, взима си стол и го носи близо до дивана. Сяда на него и макар все още да не мога да го погледна, усещам погледа му върху себе си като птичка, която удря криле в прозорец. Колебливо, но упорито.

— Направих го… защото се налагаше. — Потъва в мълчание за момент. — Смоуки, работя с агенти на ФБР и на други служби на реда от цяло десетилетие. Вие сте направени от доста силен материал. Виждал съм едни от най-добрите човешки черти в този кабинет. Отдаденост. Смелост. Чест. Морал. Да, виждал съм и малко зло, малко корупция, но това са по-скоро изключения, а не нещо често срещано. Най-вече съм виждал сила. Невероятна сила. Сила на духа, на волята. — Млъква за миг и свива рамене. — В моята професия не трябва да обсъждаме духа. В интерес на истината, дори не бива да вярваме в него. Добро и лошо? Това са просто някакви концепции, а не дефиниции. — Поглежда ме мрачно. — Само дето не са просто концепции, нали?

Продължавам да се взирам в ръцете си.

— Ти и твоите колеги пазите силата си като някакъв талисман. Сякаш тя е изчерпаема. Държите се както Самсон и косата му [4] Силата на Самсон, герой от Библията, се криела в дългите му коси. — Бел. прев. . Смятате, че ако се пречупите и разкриете душата си тук, ще изгубите силата си и никога повече няма да си я върнете. — Доктор Хилстед млъква отново за един дълъг миг. Чувствам се празна и самотна. — От доста време съм в този бизнес, Смоуки, а ти си сред най-силните хора, които някога съм срещал. Мога да заявя искрено, че никой от пациентите ми не би издържал на подобно страдание. Никой от тях.

Насилвам се да го погледна. Чудя се дали не се бъзика с мен. Силна? Не се чувствам силна. Чувствам се слаба. Дори не мога да взема пистолета си. Гледам го и той ме гледа. Познавам този поглед, самата аз съм гледала така жестоките и кървави местопрестъпления, на които съм била. Разчленените трупове. Гледала съм подобни ужасии, без да извърна очи от тях. Доктор Хилстед ме гледа по същия начин и в този момент осъзнавам, че това е дарбата му: той умее да гледа непоколебимо ужаса в душите. Аз съм неговото местопрестъпление и той никога няма да се извърне отвратен от него.