Коди Макфейден - Човекът сянка

— Тук се включвам аз, човек, в чиято професия две плюс две невинаги е четири и нещата невинаги падат, когато ги изпуснем. Опитвам се да ти помогна да се върнеш към всичко това.

Погледът му е изпълнен с искрено състрадание, изгаря ме и това ме кара да се извърна.

— Върша тази работа от доста дълго, Смоуки. А и ти ме посещаваш от известно време. Развил съм нюх към подобни неща също както вие, полицаите, имате интуиция. Моят нюх ми подсказва, че се опитваш да разбереш какво искаш: дали да се върнеш на работа, или да се самоубиеш.

Погледът ми среща неговия — неволно признание, че е прав. Вцепенението ме напуска и аз осъзнавам, че съм била изиграна — изиграна с невероятен финес. Той ми говори, размотава ме, опипва почвата, държа ме в неведение, след което изведнъж ме нападна. Без никакво колебание. И постигна своето.

— Не мога да ти помогна, ако не знам всичко, Смоуки.

Пак този състрадателен поглед, който е прекалено искрен, честен и добър за мен, очите му са като две ръце, които се протягат към духовното ми аз и се опитват да ме разтърсят здраво. Усещам парене от напиращите ми сълзи. Погледът ми е изпълнен с гняв. Доктор Хилстед иска да ме пречупи така, както аз бях пречупвала безброй престъпници в безброй стаи за разпити. Е, да го духа.

Психотерапевтът ми явно усеща това и ми се усмихва нежно.

— Добре, Смоуки, няма проблем. Но има още нещо.

Той отваря едно от чекмеджетата и изважда плик за улики. В началото не мога да видя какво има в него, но когато успявам, започвам едновременно да треперя и да се потя.

Пистолетът ми. Онзи, който носех години наред и с който застрелях Джоузеф Сандс.

Не мога да откъсна очи от него. Познавам го като собственото си лице. „Глок“, смъртоносен, черен. Знам колко тежи, какво е чувството да го държа — дори си спомням добре миризмата му. Стои си там и ме изпълва с премазващ страх.

Доктор Хилстед отваря плика и вади пистолета от него. Оставя го на бюрото пред нас. Поглежда ме отново, но този път погледът му е изпитателен, а не изпълнен със съчувствие. Няма намерение да се ебава повече с мен. Осъзнавам, че ми е скрил много по-голям заек в торбата си, отколкото съм смятала. По причини, които не разбирам, но той очевидно да, точно това е нещото, което ще ме накара да разкрия душата си. Собственото ми оръжие.

— Колко пъти си държала този пистолет, Смоуки? Хиляда? Десет хиляди?

Облизвам устните си, които са сухи като пясък. Не отговарям. Не мога да откъсна очи от глока.

— Вземи го и веднага ще напиша, че си готова за активна служба, ако това е нещото, което искаш.

Не мога да отговоря и не мога да откъсна поглед от пистолета. Част от мен е наясно, че се намирам в кабинета на доктор Хилстед, който стои срещу мен, но в момента съществуваме единствено аз и оръжието ми. Не чувам никакви звуци, в главата ми е настъпила странна, мъртва тишина, нарушавана единствено от туптящото ми сърце. Чувам го как бие тежко и бързо.

Отново облизвам сухите си устни. Просто се пресегни и го вземи, казвам си. Както доктор Хилстед отбеляза, правила съм го десетки хиляди пъти. Това оръжие е продължение на ръката ми, то е като дишането или мигането.

То просто си стои там, както и ръцете ми върху подлакътниците на стола.

— Давай. Вземи го. — Гласът му е станал твърд. Не е брутален, но е непоколебим.

Съумявам да махна едната си ръка от подлакътника на стола и влагам цялата сила на волята си, за да посегна напред. Тя не иска да се подчини и част от мен, една много малка част, която все още е разумна и спокойна, не може да повярва на случващото се. Действие, което за мен е било подобно на рефлекс, се е превърнало в най-трудното нещо на света.

По челото ми избива пот. Цялото ми тяло се тресе, пред очите ми започва да става черно. Трудно ми е да дишам, усещам как започвам да се паникьосвам, обхваща ме клаустрофобия, нещо ме притиска, задушава ме. Ръката ми се тресе като дърво под напора на ураган. Мускулите ми се гърчат като торби, напълнени със змии. Пръстите ми се доближават все повече и повече до пистолета, докато не достигат точно над него. Започвам да се треса още по-сериозно, потта е обляла цялото ми тяло.

Скачам от стола, който пада зад мен, и изкрещявам.

Крещя и се удрям по главата с ръце. Започвам да плача и в този момент осъзнавам, че той е успял. Пречупил ме е, разтворил ме е, извадил е вътрешностите ми. Знам, че го прави, за да ми помогне, но това не ме успокоява, защото точно сега всичко е болка, болка, болка.

Отдръпвам се от бюрото му, опирам се в стената и се плъзвам по нея. Осъзнавам, че хленча пронизително. Звукът е ужасен. Причинява ми душевна болка. За съжаление, е звук, който съм чувала прекалено много пъти. Това е звукът на оцелял, осъзнал, че все още е жив, но всичко, което е обичал, вече го няма. Чувала съм го от майки, съпрузи и приятели, чувала съм го, когато са идентифицирали тела в моргата или са получавали новините за смъртта от собствената ми уста.